Глобалната криза и залезът на пазарния фундаментализъм

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1126-globalnata-kriza-i-zalezyt-na-pazarniq-fundamentalizym

Въпросът, с какво настоящата световна икономическа криза е еднаква и с какво различна от предишните и, как да се поучим от това, се повдига нееднократно на различни научни дискусии и в медиите. Анализът на най-важните общи и специфични характеристики на сегашната криза е нужен не за да робуваме на едни или други използвани преди решения, а за осъзнаване на механизмите на самоорганизация и управление на сложните макросистеми. А оттук и за разработване на реални сценарии за намаляване степента на несигурност в световната финансова система и в националните икономики.

Най-често, на анализ се подлага тезата, че днешната криза е глобална финансова криза, но почти не се изследва защо тя е системна, структурна криза, т.е. защо е криза на системата и структурата на функциониране и регулиране на икономиката. За разлика от глобалността, обхващаща преди всичко хоризонталната характеристика на кризата, системността набляга на нейната вертикална характеристика, без да загърбва степента на взаимосвързаност в световното пространство. От тази позиция, кризите в пазарното стопанство е необходимо да се анализират и като

Циклични и структурни кризи

В най-общ план източник и на единия, и на другия вид кризи е в производствения процес и по-точно във времевия разрив между постъпването на ресурсите  в производството  и крайното и пълно реализиране  и потребление - тяхно и на произведените чрез тях стоки. Тази концепция се изследва  най-подробно  от британския учен и носител на Нобелова награда  за  1972 Джон Хикс  във фундаменталния му труд „Стойност и капитал” [1]. При цикличната  криза съвкупното търсене спада, като известна част от незавършеното производство и произведените стоки  става излишна, в резултат на ендогенни ефекти и произволни флуктации и ендогенни за конкретните производства фактори. Ако банките са кредитирали реалния сектор по време  на подема, първоначалният удар при  спада се поема от тях. Разривът при тези кризи  е сравнително неголям  и предоставените средства от банките на фирмите,  в по-голямата си част, се възвръщат, в резултат на вземаните от тях мерки.

Цикличните кризи са постоянен спътник на пазарното стопанство. Продължителността на цикъла обикновено е до 6-10 години. Управлението на риска се базира на възможността данните за събитията от ежедневието и за иновациите, подобряващи човешката дейност и производството, да се подлагат на статистическа обработка и прогнозиране. Затова тези кризи успешно се преодоляват чрез координация в управлението и преразпределянето на рисковете между фирмите, търговските банки и застрахователните компании.

Структурната криза е  такова състояние на макроикономическата система, при което голяма част от заетите по времето на подема  средства от банките (а защо не и чрез лостове за финансиране на собствен капитал) не могат да бъдат върнати по време на следващата фаза, при съществуващото равнище на технологиите и разделението на труда – вътрешно и/или международно. Нужно е време за промяна в цялостната структура от възпроизводствени фактори. Първите удари в ситуацията също се поемат от кредитните институции и другите организации – финансови посредници и холдинги, които се озовават в недостиг на средства с всички опасности  за фалит, поемайки рисковете от реалната сфера.

Анализът показва, че за последните сто години може да се говори за три по-големи, структурни кризи и една – квазиструктурна. Процесите на промяна и последиците при всяка структурна криза са от  производствено-технологически, управленски и социален характер, придвижващи пазарната икономика напред. Налице са също политически последици и съществено преразпределение на пласментните пазари.

Разграниченията между цикличните и структурните кризи, което правя с оглед на по-задълбоченото вникване в същността на съвременната криза, не означава, че алгоритмите на циклите, на дългосрочните вълни (по Кондратиев) и на т.нар. финансови „балони”, не са свързани помежду си или не се допълват в реалността. „Действителността - пише Джордж Сорос, анализирайки рефлексивността на решенията във връзка със сегашната глобална криза – винаги е по-сложна от опозициите, които вкарваме в нея. Последната криза може да се сравни със стогодишна буря. Редица кризи доведоха до нея. Те мога да бъдат сравнени с пет- или десетгодишни бури. Регулаторните органи, които се справяха успешно с по-малките бури, не постигнаха подобен успех, когато приложиха същите методи за да се справят и със стогодишната буря”.[2, стр.53]

Първата структурна криза от по-ново време, която най-често се анализира от учените-икономисти, е от края на ХIХ и началото на ХХ век и обхваща водещите страни в света. По онова време, в основните  технологически центрове (Великобритания, Германия и САЩ)  започва криза, породена от пренатрупване на капитали,   нова техника и технологии в добивната и преработващата промишленост със съответните затруднения  в пласмента на продукцията. Тези отрасли получават бурен разцвет през периода на растежа. Задържането на продажбите значително забавя връщането на кредитите и процесите на започналия научно-технически прогрес в тези  сфери, представляващи база за развитието на цялата икономика. Действията на банките и фирмите са разпокъсани. За САЩ всичко приключва благополучно със започването на Първата световна война и след създаването  на Федералната резервна система (ФРС), в качеството на  централна банка на страната. Тя осъществява централизираната емисия на пари  и регулирането на кредитната политика, като по този начин поема върху себе си и икономическите рискове, породени от възпроизводствения процес и натрупани дотогава в децентрализираната банкова система. За европейските страни  кризата  завършва с политическия и икономически разгром на Германия, налагането  на сериозни контрибуции и прекрояването на политическото и икономическото  пространство в Европа и  света в интерес на страните- победителки.

В частично  уравновесените, в резултат от преразпределението на пазарите, икономики настъпва бурен растеж. Стимулирането на съвкупното вътрешно търсене в САЩ,  чрез ФРС и банките, изпреварва темповете на икономическия растеж.  Това свръхликвидно търсене се насочва  от държавата към фондовите  пазари  и недвижимостите, с оглед развитие на инициативата и подпомагане на домакинствата. Във все още непреминалата  в равновесно състояние структура на икономиката съществено се изменя делът на отделни отрасли в БВП, структурата на себестойността и доходите.  Същевременно се проявява и емпиричната закономерност, при всеки  подем,  отделни сектори и производства да се оказват свръхинвестирани. Прекалената свръхликвидност, създавана в банките, на базата на емисиите, и служеща за кредитно стимулиране, се превръща  в източник на  създаване на  финансови “балони”. През 1927, в САЩ, най-напред се пука балонът между търсенето и предлагането на недвижимости, а през 1929 – балонът на фондовите пазари. Така започва Голямата икономическа криза (Голямата депресия), която в икономическата литература се разглежда като класически пример за структурна икономическа криза.

Първоначално, кризата върви по т. нар. дефлационен сценарий, т. е. цените на стоките падат,  а  властите  не вземат никакви мерки за подпомагане на стопанските структури. Така спадът в икономическия растеж е в рамките на 1% месечно и до  края на 1932  съвкупният натрупан спад на американския БВП достига  35-40%, в сравнение с периода преди кризата [3]. Силно намалялото търсене и цени значително забавят връщането на старите дългове. През 1932, общият размер на неизплатените кредити достига 250% от БВП на САЩ [2, стр.123].

По това време механизмите на паричната политика  за предоставяне  средства на частните  структури са ограничени  до оборотно кредитиране.  Инвестициите не са предмет на банково кредитиране, а на борсови операции, без банково участие. За спасяване на икономиките  се утвърждават триединните принципи на управление на стопанството, лансирани от Джон Кейнс: инвестиции, заетост и пари [4]. Бюджетните програми съдействат  основно за реализирането на  инфраструктурни   работи, но малко средства достигат до частния предприемачески сектор за нови технологии и производства. След кризата, стимулиращо иновационната активност равновесие реално настъпва едва с разрушаването на технологическите центрове в Германия, Япония и, частично, Великобритания и преразпределението на пласментните им пазари. На практика, Втората  световна война прекроява политическото и икономическото пространство, разпада се британската колониална система и се установява господството на щатския долар, като световна валута.

Възходящият тренд на водещите, активно регулирани от държавата, пазарни икономики (с циклични кризи в отделни страни и региони) продължава до седемдесетте години на ХХ век, когато бележи началото си мащабната, наричана от мен квазиструктурна криза на капиталистическата икономика. Тя се характеризира със спад на ефективността на капитала, но с незначителни фалити. Някои автори я наричат криза на държавната форма на регулиране, защото с приетите тогава мерки против нея започва възходът на новата неолиберална форма на устройство на икономиката.

Кризата се разгръща постепенно от момента на поява на първите и симптоми, през 1966, когато нормата на печалбата в САЩ, Великобритания, Германия и Франция започва дълъг път на снижаване [5, рис.3.1]. С пълна сила кризата се проявява през 1973, когато е налице и спад, и инфлация, нарастваща с неконтролирани ускоряващи се темпове (стагфлация). Окончателното разпадане на Бретънуудската система разтърсва из основи международните валутни и финансови институции. Кризата продължава до самия край на 70-те години.

Този път властите виждат потенциала на ситуацията, който води към излизане от кризата, не толкова в прякото стимулиране на мащабното нарастване на частното търсене, колкото в постигането на много по-пълна мобилност на капитала чрез значително намаляване на държавното макроикономическо регулиране, в това число във финансовата сфера. В САЩ например, държавата се оттегля от активен контрол в такива регулирани преди сектори като транспорта, комуникациите и енергетиката, и си оставя правото да се намесва в стопанската дейност само за намаляване на инфлацията – не и за безработицата. Приватизират се голямо количество държавни услуги, снижава се данъчното бреме за бизнеса и състоятелните лица. Същевременно, значителни правителствени поръчки се насочват към информационните технологии и за отбранителни програми.

Прилагането на тези монетаристични принципи, издигнати от Милтън Фридман [6] съвпадат по време със завършването на фазата на формиране на ядрото от базови (радикални) иновации[1], свързани с микроелектрониката и програмното осигуряване. Това е ядрото на технологическия фундамент на новата вълна на дългосрочно развитие, наречена по-късно вълна на информационните и комуникационните технологии (ИКТ). През 70-те и 80-те години, за ценните книжа на фирмите–новатори в тази област се формира търсене от много инвеститори в реалния сектор. Натрупаните частни капитали от предишните години на подем и средствата от правителствените поръчки, при условията на вече създаденото технологическо ядро от ключови иновации и производства, бързо формират нови възпроизводствени вериги, нови отрасли и пазари.

В началото на 1990 фирмите от реалния сектор в САЩ вече са усвоили основните вътрешни технологически ефекти, обрали са „каймака” от използването на базовите иновации на микроелектрониката и програмирането, постигайки ръст на производството и ефективността: чрез широко разпространение на информационните технологии (ИТ) са автоматизирани всички ключови процеси на функциониране на производствения капитал, осигурена е интегрирана автоматизация на финансовия контрол и операционната дейност, свързана с веригите на доставка и отношенията между доставчици и клиенти. След краха на икономиките на бившите социалистически страни възникналите нови пазари в тях стават изключително удобни ниши за по-нататъшно разгръщане на дългосрочната вълна на развитие и за прилагане принципите и методите на неолибералната политика в практиката на управлението. Секторите на реалните икономики в тези страни, с остатъците си от монополистически структури и държавно регулиране, дори при бързо реализиране на мащабни приватизационни програми не биха могли да постигнат ефективно и догонващо техническо превъоръжаване в съответствие с новата вълна в САЩ и водещите пазарни икономики, но във финансовата сфера либералните икономически теории намериха добра почва и функционирането на финансово-банковите системи на тези страни бързо бе подключено към глобализирането на финансите в световен мащаб.

Сегашната криза като „патова ситуация” между два технологични фундамента на развитие

Начало на настоящата икономическа криза даде спукването на балона на ипотечния пазар в САЩ през 2007, което взриви формиралия се към това време финансов супербалон, отразяващ несиметричността, от обществена гледна точка, на разделението на труда и създавания от него продукт във водещата в света американска икономика. Още от самото начало на кризата, базирайки се на виждането за нея като резултат преди всичко на „пазарен фундаментализъм”, подробно анализирах генезиса и нейните социално-икономически аспекти и прояви в американската, световната и българската икономика [8]. Не по-малко важно е обаче да се анализира съвременната криза и в материално-технически и научно-технологически аспект, отново изхождайки от понятието „пазарен фундаментализъм”, което големият финансист и успешен предприемач Джордж Сорос [2] използва, за да дефинира доминиращата рефлексивна политика на финансовите власти след 80-те години като политика, третираща пазарите в качеството на автокорективни и прилагаща изключително монетаристични методи за въздействие.

След 1990, развитието на американската икономика навлезе в информационната епоха: новият технологически фундамент на микроелектрониката и програмното осигуряване започна да доминира, ИКТ започнаха да проникват във всички нейни и на обществото пори, а равнището на информираност на отделния човек и компаниите достигна небивала висота. Ключовите технологии на новата вълна все повече се обвързваха със сферата на обращение и, преди всичко, с борсовите и финансовите услуги. Получавайки от държавата достатъчно кредитни ресурси, финансовите институции, на базата на все по-усъвършенстваното програмно осигуряване, започнаха все повече да прилагат схеми на изпреварващо финансиране. В тях като обезпечение на кредита се ползват още неполучени „очаквани доходи”. По правило, по тези кредити се залагат акции на компаниите-кредитополучатели, като стойността на акциите непосредствено се свързва с величината на очакваните доходи, а размерът на кредита зависи от равнището на капитализация на компаниите. Тези схеми позволяват на предприемачите да започват нови проекти и поемат нови рискове, без да чакат да се откупят старите проекти. Това помага за ускоряване темповете на НТП.

За да намалят финансовите си рискове, кредиторите прехвърляха все по-голяма част от кредитите си на други инвеститори чрез хеджиране на риска, най-вече чрез секюритизация на дълговете, т.е. чрез пускане и разместване на пазара на нови производни ценни книжа – деривати. Когато възможността за продажба и купуване от нови инвеститори се оценява като положителна, свързаните с даден проект финансови рискове се категоризират като приемливи, независимо от реалната ефективност на проекта. Всичко това доведе до рязко повишаване на интегралната икономическа неопределеност в ускореното реализиране на НТП. Но той, грубо казано, постоянно не успяваше да се откупи. Пораждаха се нови надежди за бъдещи доходи и се стимулираше изпреварваща динамика на дълговете спрямо реалния икономически ръст. Иновационният потенциал постепенно, но последователно се насочваше не към иновации, свързани с по-нататъшното проникване в структурата на материята и постигане на нови технологии с по-ниска енерго- и обща ресурсоемкост, а към такива, свързани с тънкостите на програмното осигуряване и със спекулативните ефекти от информационното превъзходство над конкурентите. Ориентирите за конкуренция в реалния сектор излязоха извън рамките на отрасловата иновационна политика – рационализация на производството, качество на продукцията и услугите, нови технологии за преработка на суровините и ресурсоспестяване.

Чрез информационно-комуникационните технологии за капитала в САЩ се създадоха подходящи условия да може, изпреварвайки конкурентите, бързо да сменя формата си, т.е. да успява в реално време да се превъплъщава от едни активи в други. Тази свръхмобилност стана конкурентно преимущество на американския капитал и му позволи своевременно да намира и използва всякакъв род възможности, в това число спекулативни, независимо от това къде възникват. Нещо повече – съвременните компютърни програми позволяват да се „проиграват” уникални сделки за покупко-продажба на инвестиционни инструменти и, изпреварвайки пазара, да се играе на моментната разлика между доходността от купуваните акции и лихвата по кредита, получен за тяхното купуване. Със специален софтуер „финансов робот” може денонощно легално да се сканира световната финансова система, търсейки евтини кредити в едни зони и изгодни финансови инструменти - в други. Търсенето на приемливи варианти в тази посока, на практика, започна да става с електронна скорост и да придобива глобален характер. В условията на глобализацията именно изпреварващото използване на съвременни ИКТ във финансовата сфера позволи на американската икономика да се специализира и силно да изпревари другите в този кръг от услуги, които предоставя както на собствения, така и на чуждестранния капитал. Това съществено повлия върху международното разделение на труда.

С помощта на внедряването на ИКТ, финансовият бизнес в САЩ и водещите западни икономики постигна максимални преимущества пред държавния регулационен механизъм. Още в началото на 2000-те години много експерти изразяваха становище, че широкото използване от банките на компютърни технологии за секюритизация на дълговете поражда специфичен, синергетичен ефект и информационна асиметрия, които могат да дискредитират и дори да сринат пазара на ценни книжа. Именно неконтролираното нарастване на дълговете и многократното прилагане, от финансовите власти, на монетарни или фискални стимули за моментното спасяване на финансовите институции, застрашени от фалити при текущите балони, станаха онези „критически технологии”, които, от една страна, осигуриха финансово-икономическото доминиране на Съединените щати, а от друга – доведоха до експлодиране на супербалона при сегашната криза.

Структурната деформация на американската икономика и общество в резултат от „пазарния фундаментализъм” и „монетаристичното яхане” на научно-техническите новости най-ясно личи от следните факти и показатели:

-                      Общият размер на неизплатените кредити в САЩ, през 2008, достигна 365% от БВП, като в тях не се включват широко употребяваните дериватни финансови инструменти (при 250%, през 1932) [2, стр123];

-                      Рязко се влоши съотношението между показателите за средния годишен ръст на печалбата и работната заплата в частния сектор: за периода 2000-2007 те са съответно 8,2% към 1%, докато за периода 1979-1990 те са 2,6% към 1,7% [9];

-                      Печалбата на финансовия сектор, в процент от общата печалба на всички американски корпорации, нарасна от 14%, през 1981, на 39% - през 2001 и на около 50%, през 2007 [8, стр.10];

-                      Дългът на домакинствата в проценти от разполагаемия личен доход нарасна от 66% през 1980, на 91,1%, през 2000 и на 128,8%, през 2007. При това годишният реален медианен доход на домакинствата, отразяващ деловата активност (а в известна степен и реалния потенциал за платежоспособно потребителско търсене), през 2007 спадна под нивото на 2000. [10];

-                      Стремително нарасна общата величина на американския дълг, който към 2008, превиши 50 трилиона долара, или 90% от световния БВП. Дългът на федералното правителство, за 2000-2008, нарасна от 5,7 до 10,7 трилиона долара. Основни държатели на американски държавни облигации, към началото на кризата, са Китай (653 млрд. долара), Япония (585 млрд. долара) и нефтоекспортиращите държави [11]. С това световните дебаланси от капиталови потоци достигнаха критични предели, отслабването на привлекателността на американския долар като резервна валута се засили и назря необходимостта от по-бързо развитие на вътрешното потребление на страните с капиталов излишък (преди всичко Китай).

В тази ситуация, мерките, които предприеха САЩ и повечето страни в света след 2007-2008, въпреки разнообразието им, естествено се насочиха, преди всичко, към масирана държавна парична интервенция във финансовите институции – банки, ипотечни агентства, застрахователни компании и други. Ако не беше осигурена такова мощна държавна подкрепа, финансово-банковата система в повечето страни по света отдавна щеше да се срине с още по-тежки последствия за нея от тези през 1929-1933. Световната финансова система обаче остана нестабилна в самата си същност, понеже е изградена, по думите на Джордж Сорос, „на базата на фалшивата предпоставка, че финансовите пазари спокойно могат да се ръководят сами” [2, стр. 129], т.е. без при решенията да се отчита изключителното неравновесие, в което се намира цялата социално-икономическа система. Затова считам, че е нужен модел на функциониране и регулиране на съвременната икономика, по-добре обвързващ финансите с реалното производство, което, за разлика от глобално организираните финанси, се развива преимуществено в национални възпроизводствени вериги и контури.

В момента в САЩ и водещите световни икономики усилено се формира ядрото от технологии и опитни производства на настъпващата нова дългосрочна вълна на развитие. Това ядро може да се сведе до нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство. Преминаването от първата фаза, формираща ядрото на новия технологически фундамент на производство, към втората фаза на бърз растеж и масово тиражиране на новостите, се очаква в периода след 2015, когато, според прогнозите на Научния фонд на САЩ, годишният оборот от такива базови иновации на пазара ще достигне 1-1,5 трилиона долара [12]. За широкото им прилагане трябва да се постигне и съответна готовност на социално-икономическата среда за формиране на нови високоефективни възпроизводствени вериги около тях. Постигането на такава готовност е може би най-сложното предизвикателство пред властите и мениджърите във всички страни в стремежа за устойчиво развитие на националните и световната икономика.

В множество изследвания на водещи световни учени – Герхард Менш, Дмитрий Львов, Сергей Глазьев и др. [7;13], дългите цикли на развитие се разглеждат под формата не на „късчета” от вълни, а на S-образна, или логистическа крива. Фактически, те описват траекторията на жизнения цикъл на технологическия фундамент на производството[2]. На завършващия етап на предишния технологически фундамент възниква нов, а преходът от един жизнен цикъл към друг се характеризира с „технологически пат”, тоест закономерна пауза в постъпателното развитие на икономиката, време за структурно преустройство. Сегашният „пат”, по същество, е на границата между фундамента от технологии на микроелектрониката и програмното осигуряване и този на нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство. Предишният фундамент се градеше на достиженията на микроелектрониката в управлението на материалните процеси на „микронно” равнище, а сегашният фундамент – на използването на посочените по-горе базови иновации, опериращи на равнището на една милиардна от метъра. На новото нано-равнище се създава възможност да се променя молекулярната структура на веществото, да му се придават целесъобразни нови свойства, да се прониква и променя клетъчната структура на организмите. Разликата между двата технологически фундамента на производството, по същество, е в дълбочинното проникване на технологиите в структурата на материята и мащабите на обработка на свързаната с това информация. От тук е различна и ролята им за ефективността и устойчивостта на процеса на развитие. Днес кризата на фондовите пазари, спадът на производството и ръстът на безработицата, на базата на конкретни статистически изследвания, могат да се идентифицират като типични прояви на депресия по модела на дългите вълни, при смяна на технологическия фундамент на производство [14].

Съвременната криза, наред с влошаването на инвестиционния климат и намаляване разпространението на неефективни иновации, спомага за преориентиране на инвестициите към реални и свързани с научно-техническите тенденции активи. Затова, в редица икономики по света (не само водещите) се наблюдава тясна взаимосвързаност на мерките за изход от депресията с такива по създаването и разширяването на елементи от новия технологически фундамент. Изпреварващото усвояване на ключови производства, свързани с нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство, ще даде възможност на иновативните икономики да получат интелектуална рента в глобален мащаб и за нейна сметка да финансират по-натъшното разширено възпроизводство на новия фундамент. В такива ситуации, за всяка страна е много важно ясно да формулира своя национална стратегия. Тя трябва да отразява реалните и възможности за ускорено развитие на гребена на новата дългосрочна вълна на икономически растеж, на базата, първо на бързото формиране на опитни производства, свързани с ключовите иновации, и второ - на модернизация на отраслите, които разпространяват технологическия фундамент и могат да се разглеждат като носещи производства на вълната.

Известният руски учен академик Сергей Глазьев [15] разглежда като такива  „носещи” производства информационно-комуникационния сектор, електронната, атомната и електротехническата промишленост, фармацевтичната промишленост, слънчевата енергетика, ракетно-космическата промишленост; авио- и приборостроенето, клетъчната медицина и други. Сред „носещите” в новата вълна, той включва и редица водещи отрасли от предишната вълна, като образованието, здравеопазването (чиято ефективност ще нарасне многократно с използването на клетъчни технологии и методи за диагностика на генетични болести), селското стопанство (използващо достиженията на молекулярната биология и генното инженерство), а също химико-метеорологическия комплекс, строителството, авто- и корабостроенето, които широко ще използват създаваните нови материали с предварително зададени свойства. Към всичко това бих добавил като по-общо приоритетно направление и „пълномащабните технологии в тези области”. Големият въпрос е без да повтаряме другите, какви ще бъдат нашите приоритетни технологии в тези области, какво ще правим ние, което не умеят другите?

Изходът

Системно погледнато, в световното стопанство има капитали за повишаване икономическата активност на основата на новия технологически фундамент. Нужно е обаче, от една страна, преобразуване на световната финансова система в посока към развитие и по-добро съчетаване на глобалните, регионалните и националните регулатори, а от друга - такова преустройство на националните финансово-банкови институции, което да ги направи способни да управляват финансовите си дебаланси с осигуряване на рационално равнище на спестявания и на инвестиционна активност. Такова преустройство не може да не доведе обаче до намаляване ръста на потребление и промяна в спестяванията и държавните разходи във водещата световна икономика – американската, с възможно изостряне на социалните конфликти и отслабване на геополитическите и амбиции. Така че изходът от глобалната криза, в значителна степен, зависи от това, доколко САЩ ще се окажат способни на такова преустройство.

Заплахите за устойчивостта и по-нататъшното развитие световната икономика, в това число на САЩ и другите водещи в икономическо отношение страни оказаха силно въздействие върху членовете на Г-20, които още през ноември 2008 приеха безпрецедентна за периода на „пазарния фундаментализъм” Декларация за финансовите пазари и световната икономика. Тя изразява общо желание страните да обединят своите усилия за коригиране действията на пазарните сили и засилване ролята на държавите в новите сфери на дейност, породени от научно-техническия прогрес. Ще бъде неточно да цитирам една или друга част от системно разработената „Декларация”, тъй като мога да изкривя нейното комплексно значение – важното е мерките да бъдат изпълнени. Без преувеличение може да се каже обаче, че появата на „Декларацията” и решенията от следващите срещи на Г-20 свидетелстват не толкова за отричане на либерализма от страна на прагматизма, колкото, че се поставя начало на развитието на нова икономическа парадигма на ХХI век. Изходен момент на набелязаното са устойчивостта на световното стопанство и стабилността на развитие на националните икономики като гаранция за правата и свободите на гражданите. Общонационалните интереси определят формата за реализиране на частните интереси. Колкото повече пазар, толкова повече е нужно регулиране от страна на държавите и толкова по-голяма е отговорността им за векторите на икономическо и социално развитие на страните и регионите.

Сложно е да се прогнозират конкретните промени, които постепенно следва да настъпват в духа на „Декларацията”, още повече, че с отслабване на някои от проявленията на кризата, неизбежно се засилва сблъсъкът на стопанската практика с „пазарните фундаменталисти”. Очертават се обаче няколко посоки на активност, които е важно да отбележим:

-           Обсъждат се мерки за преобразуване на международната валутна система, чрез разширяване на валутите, включени в специалните права на тираж, включително с китайския юан. Тези права ще позволят да се постигне целенасочено международно кредитиране в посоки, където кредитите са най-необходими, а богатите страни, които не се нуждаят от допълнителни резерви, да прехвърлят дялове на нуждаещите се страни. Същевременно, това би позволило на долара да възстанови частично позицията си на предпочитана резервна валута, а на китайската икономика – да продължи възхода си като нов двигател в ръста на световното потребление.

-           Активно се дискутира цялостното преобразуване на международната валутна система чрез въвеждане на наднационална световна резервна валута, под контрола на световната икономическа общност, като за преходна мярка се предлага система от няколко регионални резервни валути при съответна реорганизация на МВФ и Световната банка. Тази идея се поддържа както от лидери на редица страни (например Нурсултан Назарбаев), така и от много икономисти със световно име, в т.ч. Нобелови лауреати по икономика (напр. „бащата” на еврото Робърт Мъндел) [16]. Смятам, че сериозността и остротата на предлаганото цялостно преустройство все още не се осъзнава от всички като изключително сложен проблем на преразпределение на икономическата власт между страните-лидери и затова то е по-трудно осъществимо (особено чрез бърза реализация) при съществуващите разделения на труда и тенденции в научно-техническото развитие.

-           Предлага се установяване на по-ясни и прозрачни правила за регулиране на пазара на сложни (вторични) финансови инструменти със създаване на контролирани площадки, например под формата на клирингови палати, където да се осъществява борсова търговия. Това ще касае преди всичко пазара на кредитни суапи. Същевременно, често се обсъжда и необходимостта от въвеждането на допълнителни данъци за определени спекулативни сделки.

-           Обсъждат се мерки за намаляване на възможностите за изкуствено надуване и сваляне на цените на енергоносителите (нефт), чрез периодичното им преразглеждане и фиксиране въз основа на по-добро балансиране интересите на производители и потребители.

-           Създават се нови финансови инструменти или се предлага връщане към изпитани преди инструменти, на базата на усъвършенстван мониторинг върху предлагането на парични средства и върху достъпа до кредити, в зависимост от настъпващи промени в настроението на пазара и от потенциални дисбаланси.

-           Обсъжда се намаляване на универсалността и връщане към по-добра специализация в дейността на банките и другите финансови институции, например по-добро разграничаване между инвестиционните и търговските банки с отделяне на търговията със собствени инструменти на различни пазари.

-           Разширява се действието на различни регионални финансови инструменти в пространства, които са достатъчно еднородни и близки по развитие, от социално-стопанска гледна точка. В последно време тази специфична тенденция в процесите на глобализация се засилва. В момента, в света действат над 30 интеграционни групировки с различен формат и се реализират около 80 регионални търговски споразумения.

-           Предприемат се мерки за по-добро обвързване на бюджетно-фискалната политика с банково-паричната политика в регионално-национален аспект[3]. Свидетелство за това е активизирането на усилията и действията по въвеждането на правила за дългосрочна финансова устойчивост на равнище държави и регионални съюзи (под формата на „пактове”, „бордове” и т.н.). При съвременната нестабилност обаче, те могат да бъдат успешни само ако дават възможност както за по-добра бюджетна дисциплина, в годишен план, така и за нужните в дългосрочен план по-добър бизнес-климат и инвестиционна активност.

-           Разширяване на държавната подкрепа за актуални образователни програми, стимулиране на заетостта, подкрепа за пенсионните и здравно-осигурителните фондове и за гарантиране на влоговете. Внедряват се нови форми на контрол на обществото върху качеството и ефективността на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт при провеждането на различните политики на властта в социалната област и екологията.

Разгледаните направления и пакети от мерки, в обсъждането на много от които имах възможността непосредствено да участвам на различни международни форуми, не изчерпват системното преобразуване, от което се нуждае функционирането и регулирането на пазарната икономика днес. По всяко от тях са необходими допълнителни изследвания и моделиране, особено в контекста на конкретните национални икономики.. Смятам обаче, че те добре разкриват логиката и насочеността на промяната, която днес се очертава в системата на пазарната икономика. Така както след Великата депресия пазарната икономика излезе от кризата чрез модела на държавно регулиране от позициите на дългосрочното научно-техническо и социално развитие, така на съвременния етап може да се очаква по-нататъшно развитие на този остарял модел съобразно новите реалности, като модел на регулируема пазарна икономика от глобално-регионален характер. С това, още веднъж би се потвърдила общата закономерност за спиралообразно развитие на човешкото общество, доказваща неизбежното остаряване и смяна на всеки основен модел на развитие с предшестващ го модел, но вече съобразен с новото историческо равнище.

 

Бележки:

1. След Йозеф Шумпетер, в икономическата наука базови (първични или радикални) иновации се наричат тези, които създават основите за появяване и образуване на нови отрасли, пазари и нови видове професии. Те откриват ново поле за човешката дейност [7].

2. Някои автори вместо понятието “фундамент” използват понятието “сектор”, но то не отразява достатъчно добре клъстерния характер на явлението и неговата роля като локомотив на растежа.

3. По-подробно за изкуството на баланса между двете политики [17]

 

Източници:

[1] John Hicks, Value and Capital, 1939;

[2] Джордж Сорос, „Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет”, С., Сиела, 2010;

[3] М. Хазин, http: / worldcrisis.ru/crisis, 22.09.2010;

[4] John Keynes , The General Theory  of  Employment, Interest and Money, 1936;

[5] Dumenil, Gerard and Dominique Levy, Capital Resurgent: Roots of the Neoliberal Revolution. Cambridge and London: Harvard University Press, 2004;

[6] Milton Friedman,  “The Optimum Quantity of Money”, 1969  и др.;

[7] Й. Шумпетер, „Теория экономического развития”, М., изд. Прогресс, 1982;

[8] Р. Георгиев, „Кризата изисква системна промяна”, С., 2010;

[9] U.S. Bureau of Economics Analysis, 2008, таблица 1.14 и 1.1.4 (www.bea.gov);

[10] U.S. Bureau of Economics Analysis, 2008, таблица 2.1.; Federal Reserve System, таблица 2.100 (Бюро за икономически анализ www.bea.gov; Федерална Резервна система www.federalreserve.gov);

[11] www.vedomosti.ru - Электронное бизнес-издание совместно с "The Wall Street Journal" и "Financial Times", 19.11.2008;

[12] http://www.kapital-rus.ru/strateg_invest/element.php?ID=5863;

[13] С.Ю. Глазьев, „Теория дългосрочного технико-экономического развития”, М., ВлаДар, 1993;

[14] П.Ф. Андрукович, Долгосрочная и средносрочная динамика индекса Доу-Джоунса // Проблемьi прогнозирования, No.2, 2005;

[15] С.Ю.Глазьев, Мировой экономический кризис как процесс замещения доминирующих технологических укладов, сп. „Вопоросьi экономики”, No.3, 2009;

[16] Астанинский экономический форум I-IV, 2008-2011г. (www.aef.kz)

[17] Р.Георгиев, „Паричната политика като изкуство на баланса”, С., 2004

* Преподавател в СУ „Св.Кл.Охридски”, вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (IUE)

 

Коментари 

 
0 #2 Съмнявам се 2011-12-08 07:48
Съмнявам се, че нано- и биотехнологиите са способни да станат нов технологичен фундамент на производството. Микроелектроник ата създаде, и още създава серия нови устройства (компютри, телефони мултимедийни устройства) с ясни функции и масова употреба. Нанотехнологиит е и биотехнологиите нямат потенциал нито за създаване на нови завършени потребителски продукти, нито за качествено усъвършенстване на съществуващите.
Цитиране
 
 
0 #1 НЕ ВИ ЛИ ПИСНА 2011-12-07 15:40
изходите са 2
1. връщане на златния стандарт
2. орязване на част от дълговете защото се на неплатими
Цитиране
 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене