Турските геополитически перспективи

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1158-turskite-geopoliticheski-perspektivi

Сергия със захаросани плодове в ИстанбулТеорията на игрите често се използва в политологията: докато играем, решаваме определени въпроси - въображението ни може да генерира проблеми, които е невъзможно да изложим писмено, и, в същото време, използвайки въображението си, можем да развиваме такива направления, които няма как да се реализират в ежедневния реален живот.

За да разберем правилно картата на Евразия, следва да анализираме разположените на нея стратегически пунктове - единият от тях е Босфорът, а другият Гибралтар: първият е като поема и представлява гореща геополитическа точка, подобно на страната която го контролира; вторият пък е „студен”, също като британската ефективност. Тук ще анализирам „горещата” точка, защото именно тя е стратегическия изход на всички държави от Черноморския регион (включително и Румъния) към свободния свят.

Джамия, ИстанбулНо тъй като разсъждаваме в рамките на теорията наМустафа Кемал Ататюрк, бащата на нацията игрите, нека си представим, че управляваме тази страна, т.е. че настоящият текст представлява стратегия за развитие на турската мощ. В основата на този подход са три вътрешни елемента на турската държава, както и един външен по отношение на Анкара, който ще разгледам отделно. Конкретните елементи, позволяващи на всеки специалист по международни отношения да изглежда „компетентен по отношение на турското досие” и касаещи вътрешната политика, са географското положение, населението и религията на тази държава (или по-точно, напрежението, свързано с ролята на религията в турското общество). Всеки дискурс, базиращ се на тези теми, няма как да не използва познатите имена и концепции: Мустафа Кемал Ататюрк, Босфорът, Проливите, светското общество, армията, ислямизма, тероризма и, задължително – кюрдският въпрос.

Външният елемент пък е свързан с надеждата или желанието (по-нататък ще се опитам по-точно да дефинирам характера му) на турската държава за интеграция в Европейския съюз.

Разбира се, съвсем нямам намерение да свеждам Турция само до споменатите по-горе проблеми (които задължително участват в общата формула на основанията на всеки адекватен анализ на турската държава). Следва да имаме предвид и редица други аргументи, на които по-рядко се обръща внимание, тъй като се смята, че времето на някои от тях вече е отминало.

Какво представлява Турция

Турският премиер Ердоган под портрета на АтатюркТурция е държава, която се вписва в негативната историческа логика. Както е известно, европейската историография смята империите за историческа даденост и необходимост на времето, когато развитието на човешкото общество не е било мирно, но ги класифицира (и, в крайна сметка, ги изучава) във връзка с основното направление на тяхното развитие: с едно единствено изключение (1), за „позитивни империи” се приемат онези, които се развиват от Запад на Изток (империята на Александър, Римската империя, Империя на Каролингите, Свещената Римска империя, империята на Наполеон и т.н.). От тази гледна точка, Османската империя (също както и Персийска) е „негативна империя”.

Всъщност, турската държава възниква като продължение на битките в Азия, т.е. на една борба, вдъхновена в по-малка степен от религията и в по-голяма – от елементарните материални интереси: при това въздействието, оказано от тази държава, не се ограничава само с финансовата циркулация или, най-общо казано, с цялото онова наследство, което може да бъде оценено с пари в рамките на съответното пространство, а съдържа и религиозен елемент.

Тоест, съществуването на турската държава се реализира (и следва да се разбира) в две форми:

  • В исляма. Тъй като политическият и военен режим, доминиращ над Мека, придобива и духовната и морална власт на Халифата, претенциите на Истанбул за лидерство в мюсюлманския свят (реализирано чрез военното завоюване на ключови зони от политико-религиозното пространство на Пророка) следва да се разбира и в имагологичен аспект. Именно в такъв аспект например, трябва да се интерпретира задължението на султана лично да атакува, начело на войските си, Багдад – градът, смятан за основния конкурент на Истанбул в борбата за доминация в мюсюлманското пространство (с изключение на Арабския полуостров).

  • В същото време, присъствието на турците в Константинопол означава за християнския свят началото на нов спор за това, кой доминира в него: дали католическият Рим (с център Ватикана), дали православният Рим (с център Константинопол) или някакъв нов Рим, който да наследи ролята на бившата столица на гръцката Империя. Затова падането на Византия означава влизането в тази борба на нова столица – Москва. От което пък произтича важна последица за целия Черноморски басейн – превъзходството на Москва в християнския (православния) свят е резултат от излизането от изолираното и положение в огромната Руска равнина и прилежащите степи и въвличането и в глобалните проблеми.

На практика, Турция започва систематично да участва в европейските дела през ХVІ век, когато Франция, стремейки се да разполага с противовес на своите съседи, сключва съюз със султана. При това обаче, ролята на турската държава е ясна още от момента, в който турците проникват в Мала Азия – за „старицата Европа” те винаги са били парии. Дори по време на двете световни войни съюзът с Турция не се оценява по достойнство от европейците, макар че от геополитическа гледна точка присъствието на Анкара в единия или другия лагер изглежда необходимо.

Това отношение намира най-яркия си израз след края на Първата световна война, когато настъплението на гръцката армия (опитваща се да реализира проекта „Мегали Идея” на Колетис и Венизелос), с цел пълното завоюване на Мала Азия, бива подкрепено (или, най-малкото, на него се гледа със симпатия) от великите европейски държави. И само героизмът на турската армия води до това, че Проливите остават под пълния контрол на Анкара.

След Втората световна война, геополитическата ситуация се усложнява в невъобразима степен (2), като вместо Великобритания (великата морска държава, която, през ХІХ-ХХ век, цели да постави под контрол само ключовите точки на планетата (3), следвайки принципа non multa, sed multum”, т.е. „качество, а не количество”), с глобално превъзходство се сдобиват две държави. Откакто световният силов баланс започва да се определя единствено от отношенията между САЩ и Съветския съюз, Турция придобива първостепенни позиции в своята зона, но в Анкара (или по-точно в редовете на турската армия) американското влияние става решаващо и чак до разпадането на комунистическата система (да си припомним настъпателните планове на бившия Варшавски пакт) между Вашингтон и Турция съществува стратегически алианс (независимо от някои кризисни периоди, породени от отделни проблеми).

1989 върна свободата на значителна част от планетата, съдействайки и за препозиционирането на политическите сили (или по-точно – на държавите, като единствените реални играчи на световната политическа сцена).

Какво представлява пространството, в което се намира Турция? Нека се опитаме да формулираме отговора на този въпрос от гледната точка на потенциалния лидер на турската държава, още повече, че подобно упражнение е полезно за всеки специалист по международни отношения. В зависимост от получените резултати, всеки читател може да си направи съответните изводи, да лансира нови варианти и хипотези.

Уравнението, което ще се опитаме да представим, се нюансира в няколко основни направления, в зависимост от географското пространство, към което ще насочим погледа си. Впрочем, не по-малко вярно е и, че по тези направления към самата Анкара са насочени много погледи, внимателно следящи вземаните от нея решения.

Друга специфична характеристика на Турция е свързана с богатото и етнолингвистично наследство: за разлика от повечето държави по света, в които компактни маси сънародници живеят само в съседните страни, етнографското пространство на тюркофонията е много по-обширно, включвайки цяла Централна Азия (4), с изключение на таджиките, които са ираноезични. По-долу ще се опитам да анализирам последиците от този феномен.

Европейското направление

Срещатие на президента Гюл с канцлера Ангела Меркел са протоколно любезни и вътрешно напрегнатиПървото направление на нашия анализ е Европа, така както я възприемат много турски граждани, обявяващи се за присъединяване към ЕС и, в същото време, настроени антиислямистски (5) (като антиислямистската позиция доминира в техните съждения и, най-често определя резултата от самия процес). В рамките на този синтез, ще използвам концепцията за „близката чужбина”, заимствана от руските геополитици.

Към „близката чужбина” на Турция на европейския континент спадат онези територии, на които по времето на Османската империя са съществували специфичните форми на държавна и правно-административна организация, известни като „пашалъци”. От тях обаче ще изключа територията на днешна Унгария, макар че в продължение на почти 150 години, след 1541, Буда също е център на османски пашалък.

В рамките на тези територии, за разположените на тях държави е характерна прекалената крехкост и нестабилност (с три неравнопоставени изключения, в лицето на Гърция, България и Хърватия (6)). Така, в Албания корупцията тотално е ерозирала държавните институции. Гърция пък беше много сериозно ударена от сегашната финансово-икономическа криза.

Албания поставя два проблема пред Анкара: първият е свързан с това, че по време на управлението на социалиста Фатос Нано (премиер през 1991, 1997-1998 и 2002-2005) и партията му Гърция, за дълъг период от време, почти изцяло контролираше албанската държава. По това направление гръцкото присъствие стана квази-монополистично във всички области на икономиката (7), доколкото тя реално функционира в Албания.

Гърция тотално блокира Албания, не и давайки шанс за икономическо утвърждаване (така например древният път Виа Игнатия, от Дуръс до Солун беше реанимиран с европейски пари, но магистралата, тръгваща от Солун, свършва на няколко километра от гръцко-албанската граница). Сред най-тежките удари, които Гърция нанесе на Албания, беше този по туристическата и индустрия.

Съзнавайки това, Анкара трябваше да се нагърби с ролята на защитник на Албания, което и стори, като по времето, когато скандалът с финансовите пирамиди, разтърсил из основи страната, достигна апогея си и прерасна в гражданска война (през 1997), изпрати сериозен турски военен контингент (в рамките на ръководената от Италия операция Алба, под егидата на ООН). Той гарантира съществуването на държавата, намираща се на ръба на разпада. Стратегическата албанска позиция по отношение контрола над Адриатика не може да се пренебрегва и турското политическо и военно ръководство е съвсем наясно с това.

Всички тези действия помогнаха за стабилизирането на Албания, позволявайки на страната да се заеме със специфични действия, насочени в крайна сметка към създаване на „Велика Албания”. Справедливи са и твърденията на някои експерти, че появата на турските военни на албанска територия е била инспирирана от САЩ. Всеки потенциален турски лидер ще бъде принуден да приеме тази реалност и да продължи и по-нататък да покровителства Албания, за да не позволи на Гърция да стане единствения господар на Балканския юг (още повече, че Атина вече не може ефективно да играе позитивна роля в еврозоната).

лидерът на ДПС, Ахмед Доган с нелегитичния мюфтияНесъмнено е, че натискът на Анкара както върху Тирана, така и (в още по-голяма степен) върху Атина затрудни очертаващата се дезинтеграция на македонската държава, възникнала след разпадането на Югославия, през 1991. За същата цел, впрочем, беше активирана и партията на турското малцинство в България (ДПС). Както е известно, Македония е буферна държава между Сърбия (а вече и Косово) и Гърция по вардарската стратегическа линия, както и между Българи и Албания, по линията Изток-Запад. По принцип, нито един от старите съседи на македонската държава не държи на съществуването и, макар и по различни причини. Единствените и покровители бяха България, действаща директно (8), и оставащата в сянка Турция, стремяща се да не допусне експанзията на Гърция по вардарското направление. Всеки бъдещ турски лидер ще продължи да следва същата политика, понеже друга алтернатива в тази зона просто няма. Поддържането на баланса е полезно както за малките балкански държави, така и за присъединяването на Анкара към ЕС, тъй като при подобно развитие ще е необходимо до се гарантира много по-голяма сигурност за пътните и железопътни комуникации.

В турската „близка чужбина” влиза и Сърбия – държава, която вече не означава почти нищо на картата на Европа. Изгубеният излаз на море сложи кръст на всички претенции за силна сръбска политика в региона.

Все пак, в тази част на Европейския континент има две страни, представляващи проблем за Турция: България и Гърция, които са членки на НАТО и ЕС, освен това и двете са православни държави и бивши турски владения. Тук анализът ни следва да се опре най-вече на демографската перспектива: става дума за България - страна преживяваща изключително дълбока демографска криза Партията на етническите турци (ДПС), която на последните парламентарни избори през 2009 получи 14,5% от гласовете, се изявява като балансиращ фактор, участвайки в различни коалиции и превръщайки се в най-стабилно присъстващата на българската политическата сцена формация. Нещо повече, етническите турци контролират значителна част от българския държавен бюджет, само че „отвътре”, т.е. посредством партията си. Това се отнася и за процеса на усвояване на брюкселските еврофондове, където присъствието на български политици от турски произход също е забележимо.

По отношение на България, за турското ръководство е достатъчно само да поддържа добрите отношения между двата основни етноса, тъй като демографският срив засяга по-скоро българите, отколкото турците. Нещо повече, възможният бърз икономически растеж в България, след края на кризата, ще привлече в страната много етнически турци от самата Турция, което още повече ще усложни ситуацията и ще разшири възможностите на Анкара да упражнява влияние върху северната си съседка.

За разлика от България, Гърция е смята за вечния противник на Турция, затова срещу нея по всяко време могат да бъдат предприети съответните действия (така например, във военните академии на двете държави първата лекция традиционно е посветена на техните вечни врагове, като Гърция, или съответно Турция, винаги биват посочвани първи). Споровете между Анкара и Атина са многобройни – от проблема за гръцките острови в близост до турското крайбрежие, до този за Кипър или за континенталния шелф (богат на енергоносители). Тези аргументи (както и споменатите преди това) ни карат да предположим, че турската политика спрямо Гърция (освен по някои маловажни въпроси) няма да се промени.

„Далечната чужбина” на Турция включва държавите-членки на ЕС, където живеят компактни маси турски имигранти. Основната сред тях е Германия (до 4 млн. етнически турци), следвана от Франция (600 хил.), Холандия (500 хил.) и Швейцария (120 хил.).

Различията между турските общност в тези страни са големи: в Германия и особено на територията на бившата ГДР, турските общности са многобройни, а криминалната полиция се сблъсква със сериозни проблеми, опитвайки се да контролира зоните, населени предимно с турци (нивото на престъпност сред турците тук е доста по-високо, отколкото сред турските общности в другите европейски страни). Още през 2002 турското малцинство в Германия успя да вкара един депутат в Бундестага, макар и не от свое име, а чрез листата на една от големите партии.

В Холандия и Швейцария, турското малцинство се интегрира доста по-успешно и там криминалните прояви, като тези в Германия, са по-скоро изключение. Въпреки това, именно в Швейцария възникна острият проблем с минаретата на местните мюсюлмански джамии, който доведе до референдум за забраната им, съобразно процедурите, установени от швейцарската Конституция.

Всеки бъдещ турски лидер ще се старае да развива сътрудничеството между службите за сигурност на Анкара и Берлин, тъй като подкрепата на големия германски играч може да промени баланса и да позволи присъединяването на Турция към ЕС (9), макар че сигналите, които напоследък дава Германия по този въпрос са по-скоро негативни. Освен това, всеки турски лидер вероятно би се опитал да промени основното направление на турската миграция – в посока обратно към Турция. В същото време, доколкото асимилацията на турците в Швейцария и Холандия се осъществява по-успешно, добрите отношения с тези държави също следва да бъда съхранени.

Източното направление

БосфораОт друга страна, сериозен проблем за Турция представляват и източните и граници (тук няма да разглеждам кюрдския проблем, защото ще се спра на него при анализа на турската вътрешна политика). Геополитическият пейзаж в тази зона може да бъде анализиран по три основни поднаправления:

  • Юг (Югоизток) – тук, на първо място, следва да споменем Израел, както и Сирия. Следователно можем да включим и палестинския и йорданския проблеми;

  • Изток – тук се включват, преди всичко, турската позиция към Ирак и Иран, както и към постсъветските мюсюлмански републики;

  • Север (Североизток) – в това пространство ще анализираме ситуацията в Кавказ и Черноморския регион.

Южното поднаправление

Първото стратегическо направление доскоро беше белязано с доста здравия съюз (включително и военен) с Израел. И, въпреки че напоследък между двете страни възникнаха сериозни проблеми, включително тези, свързани с турския кораб, безуспешно опитал се да навлезе в израелски териториални води на път към Газа, като операцията по задържането му завърши с гибелта на няколко души (през 2010), а през август 2011 Анкара експулсира израелския посланик и обяви, че суспендира всичките си военни споразумения с еврейската държава, на макроравнище, тази геополитическа линия не бива да се смята за напълно изчерпана. От фундаментално значение в случая е позицията на Вашингтон, тъй като нито една от тези две страни не може да се смята за напълно независима от великата атлантическа сила. А тя не е заинтересована от пълното скъсване между двете държави. Както е известно, с посредничеството на САЩ, преди време между тях беше сключено споразумение за износ на вода от Турция за Израел, провокирало недоволството на Сирия, която по този начин бе лишена от част от ресурсите на реките Тигър и Ефрат.

По отношение на Сирия, доскоро за Анкара беше много важно да не дразни местния баасистки режим, тъй той представлява своеобразна преграда пред инфилтрацията на ислямските радикали на турска територия: падането му би означавало, че Турция остава единствената преграда пред проникването на ислямизма, което, предвид вътрешните и проблеми, значително би усложнило ситуацията, въпреки 680-те хиляди войници, с които Анкара разполага в региона (между 1990 и 2004 числеността на турската армия нарасна със 100 хил. души).

В този смисъл следва да се тълкува и посещението, което сирийският президент Башар Асад направи в Турция през 2007: стремежът към стабилност на двете държави е по-силен от различията между тях (още повече, че и двете са светски по своите основи, макар и да се ръководят от различни доктрини).

Южното направление означава и симпатия към Палестина от страна на турското общество, но управляващите в Анкара не би трябвало да и позволят да се превърне в доминираща социална ориентация (макар че тъкмо такива настроения се наблюдават напоследък у лидерите на Партията на справедливостта и развитието), защото това незабавно би провокирало критика от някои други страни, във връзка с арменския геноцид през Първата световна война. Впрочем, макар че през 2010 беше налице известно намаляване на напрежението в арменско-турските отношения, основният проблем е твърде дълбок за да бъде разрешен. Междувременно, се появиха съобщения, че турското правителство възнамерява да компенсира изострените отношения с Израел и известното влошаване на отношенията със Сирия (заради турските критики към режима на Асад, породени от появата на голям брой сирийски бежанци в граничните райони на Турция) като се опита да установи стратегическо партньорство с Египет. Както е известно, на 12 септември 2011, премиерът на Турция Реджеп Тайип Ердоган посети Кайро и подписа там договор за дипломатическо, икономическо и военно сътрудничество между двете страни.

Нови проблеми в региона породи декларацията на американския президент Барак Обама от 19 май 2001, в която той подкрепи създаването на палестинска държава в границите от 1967, провокирайки определено недоволство в Тел Авив. При всички случаи обаче, не бива да изключваме, че при евентуално поражение на Обама на изборите през 2012, можем да станем свидетели на позитивна промяна в турско-израелските отношения.

Северното поднаправление

На север (североизток) от Турция се намират Черно море и Кавказ, където основен проблем е етническата раздробеност на региона. В момента, Турция е най-мощната опора за консолидирането на демокрацията в него, но следва да имаме предвид някои особености.

Азербайджан e много близък до Турция в езиково отношение, но не и по религия (повечето от местните мюсюлмани са шиити, като следва да се има предвид и влиянието на Москва, посредством атеизма, налаган в продължение на 70 години, последиците от което се усещат и днес). От друга страна, наличието на значителни петролни запаси означава, че към Азербайджан постоянно е приковано вниманието на много държави, което не позволява на Анкара да утвърди пълната си доминация.

Освен това, в съседен Иран живеят поне 16 милиона етнически азери (самият Азербайджан има само 8 млн. души население), което прави контрола над него предмет на спор между двете големи регионални сили (чиито единствени точки на съприкосновение в момента са кюрдския проблем и максималното използване на изгодната ситуация, създала се в Ирак).

В контекста на този спор, Иран се нуждае от държава, която да се подкрепя и да зависи от него, създавайки по този начин проблеми на Турция. Очевидно е, че Грузия е неподходяща за тази роля, тъй като Тбилиси в никакъв случай не би искал да има лоши отношения с Анкара, затова остава Армения – страна, ползваща се с подкрепата на три големи сили, като две от тях традиционно присъстват в региона и се стремят да създадат противовес на Турция в Кавказ. Става дума, на първо място, за Иран, а едва след това за Русия (впрочем, целите, поради които Москва подкрепя Ереван са многобройни и това е само една от тях).

Третата държава, подкрепяща Армения, са САЩ - до голяма степен заради влиянието на арменското лоби във Вашингтон (между другото, арменското законодателство, до голяма степен, е повлияно от американското). Оттук възниква и един общ проблем за Турция и Армения: доколко те могат да разчитат на признателността на САЩ, след като Вашингтон подкрепя и двете държави и не е склонен да фаворизира едната за сметка на другата.

Не бива да забравяме също, че Русия подкрепя и Турция (макар и най-вече за да могат заедно да блокират Черно море), и Армения (най-верния руски съюзник в Кавказ). Тогава каква е максималната полза, която би могла да извлече Турция в тази сложна игра?

Най-важно за Анкара е да си осигури пряк достъп до каспийския петрол, но за да го постигне и е необходима истинска обща граница с Азербайджан (най-късият преход, през Нагорни Карабах, е и най-желаната турска цел). В противен случай, азербайджанският петрол би трябвало да минава през Иран (но отношенията между Баку и Техеран не са на висота), или през Грузия (както става сега, чрез тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан).

Затова ключът към отношенията между Турция и Иран е тъкмо този азербайджански анклав, намиращ се под арменски контрол: Анкара би сторила всичко за да получи граница и територия, достигаща без прекъсване до Каспийско море и оттам – към тюркоезичните постсъветски републики от Централна Азия. Подобно турско стратегическо придвижване обаче, е нежелателно както за Техеран, така и за Москва.

Логическо следствие от това е, че както Русия, така и Иран ще направят всичко за да блокират прекия път на Анкара към Каспийско море и именно в този смисъл следва да се интерпретират споразуменията между двете държави. Повтарям, пълното турско-арменско помирение все още е невъзможно, с всички последици, произтичащи от това. В този смисъл следва да се интерпретират и съобщенията в турските медии, че без съгласието на Туркменистан – държавата, притежаваща ключов излаз на Каспийско море, проектът „Набуко” още от самото начало е обречен на провал.

Взаимоотношенията в тази зона, очертават още един проблем – пространството на постсъветските мюсюлмански републики. На практика, тук се сблъскват четири държави, всяка от които има специфичен подход към проблема, оказвайки фундаментално влияние върху въпросното пространство: Русия (видимият покровител), Саудитска Арабия (финансираща религията), Турция (етнолингвистичният покровител) и Иран (изпълняващ ролята на преграда). Всеки играч в зоната модерира политиката и, изхождайки от собствените си интереси, но само Анкара представлява реален полюс, тъй като разполага с икономическа мощ, подкрепена както от лингвистичната общност, така и от либералното и отношение към исляма.

Причините за това са следните. Русия например не е мюсюлманска държава, т.е. не е част от „дома на исляма”. Ролята и (която, на практика, беше ерозирана с течение на годините) се основава най-вече на два фактора: демографското съотношение между Русия и Централна Азия и фактът, че заради бедността, възцарила се непосредствено след 1990 (когато мнозинството държави от централноазиатския регион престанаха да получават дотации от федералния център), нарасна броят на неграмотните както по отношение на родния език, така и (в още по-голяма степен) на руския.

Що се отнася до Саудитска Арабия, тя е религиозен спонсор на региона, но религията не те спасява от глада. Освен това, вариантът на исляма, прокарван от Ер Риад (и изискващ изключително строго спазване догмите на Корана) не е особено привлекателен за хора, свикнали в продължение на 70 години с атеистичната пропаганда, чиито следи и днес са достатъчно ясни в съзнанието им.

Иран пък би могъл да извлече определена изгода от общата си граница с много от страните в региона, но да не забравяме, че той е шиитска държава, чиито език се говори само в Таджикистан – държава, която постоянно се намира под бдителния поглед на Узбекистан, тъй като на територията и са разположени ключови водоизточници (изключително важни за монокултурната „памучна” икономика на Ферганската долина и за останалата част от узбекистанската територия). Диспропорцията между възможностите на Узбекистан и Таджикистан не дава особени надежди на Иран, който при това напоследък демонстрира известно безразличие към Централна Азия, тъй като е много по-заинтересован от случващото се в Ирак и Близкия Изток, като цяло.

За разлика от всички тях, Турция разполага с редица предимства: тя е своеобразен „етнолингвистичен покровител” на зоната, тъй като във всички държави в нея (с изключение на Таджикистан) се говорят тюркски езици. Освен това тя е ислямска държава (управлявана през последните десетина години от умерено ислямистко правителство), но не прекалено ислямизирана, което се приема по-добре от обикновените хора (особено заради това, че в началото на 90-те Турция повече залагаше на религиозната карта в региона, но след като не постигна успех, беше принудена да промени тактиката си). Освен това турците могат да се похвалят с най-стабилната икономика в региона. Всичко това ни дава основание да заключим, че в бъдеще Турция може да се окаже най-важния играч в него.

Източното поднаправление

ПалестинаПо-горе вече споменах, че отношенията на Турция с Иран са от ключово значение за нея по отношение на източното направление на турската геополитика. Крахът на арабския фактор в тази зона (разгромът на Ирак, влошените позиции на Египет и Сирия) оставя на тези две държави, които много спечелиха от военните операции, стартирани от САЩ през 2003, само един единствен път – този на сътрудничеството.

Именно от тази гледна точка следва да се разглеждат всички контакти между Анкара и Техеран: обединява ги не само този общ въпрос (нестабилността в региона допълнително увеличава важността му), но и проблемът с кюрдите – един народ, имал лошия късмет (за самия него, или за петролните находища е трудно да се каже) да се засели преди хиляди години в този спорен регион. Затова всеки опит на кюрдите да провъзгласят своя независима държава рискува моментално да ги постави във военните клещи на Анкара (доказала, че не изпитва никакви колебания, когато трябва да защити националните си интереси) и Техеран (принуден непрекъснато да усъвършенства военния си потенциал в очакване на неспокойни времена). Тоест, дори и ако на иракска територия възникне квазинезависима кюрдска държава, тя няма никакъв шанс да бъде призната от съседите си.

Позицията на Турция и Иран и развиващият се геополитически контекст ни кара да вярваме, че формирането на здрав таен съюз между тях е само въпрос на време, важен е само моментът, когато това споразумение ще стане „обществена тайна”.

Накрая, що се отнася до вътрешната и политика, Турция е държава, успешно съумяла да реши много проблеми, ерозирали мощта и в миналото (особено след оздравяването на националната валута), което я изведе на първо място в икономиката на региона, а и сегашната глобална икономическа криза не се отрази кой знае колко на страната.

По-голямата твърдост, която придадоха през последните години на турските действия Ахмет Давутоглу и Реджеп Тайип Ердоган, я превърна в истински регионален лидер, особено предвид сериозните проблеми с които се сблъскват другите мюсюлмански страни, както и, че на фона на турските успехи другите регионални държави не демонстрират особена енергия.

Несъмнено, към турската държава ще бъде привлечено геополитическото внимание на много страни по света и тъкмо поради това смятам, че турското членство в ЕС в крайна сметка може да се окаже полезно за Съюза.

Бележки:

1. Тове изключение е Византийската империя на Юстиниян, тъй като непосредствено след него започват мощните атаки на преселващите се народи срещу Империята, в резултат от които, в началото на VІІ век, император Фока изоставя отбранителната линия по Дунав, позволявайки по този начин масираното нахлуване на славяните.

2. При това се надяваме, че от този момент нататък всичко ще се стабилизира «за вечни времена».

3. Добре известна е дипломатическата твърдост, с която Лондон защитава ключовата позиция на Гибралтар, независимо от испанските претенции.

4. Относно реалното пространство на Централна Азиа, виж: J.P Roux – Asia Centrale , ed. Semne , Bucuresti, 2007 и P. Karam – Revenirea islamului in fostul imperiu rus . Allah dupa Lenin , ed. Scripta, Bucuresti , 1998 .

5. По този въпрос се водят достатъчно ожесточени спорове в академичните среди, като емоциите твърде често подменят спокойствието на обоснованото и структурирано решение.

6. Румъния не влиза в списъка, тъй като, юридически, не е била в това положение, т.е. не е била турски пашалък.

7. Както е известно, най-високите тарифи за мобилна връзка са в Албания, което се обяснява с това, че на местния пазар действат само две гръцки фирми, които са си го поделили.

8. Македонският език е почти идентичен с българския.

9. Макар че френските му партньори, начело със Саркози, активно се обявяват против тази идея.

10. A. Lapidot – Firilla: Turkey s search for a „third option” and its impact on relations with U.S. and Israe l// Turkish Policy Quarterly , nr.1/2005 (spring) , pg. 167.

----------------------------------------------------

* Авторът е преподавател Националната школа за политически науки и държавно управление в Букурещ, Румъния

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене