Приоритетите на САЩ в постсъветска Евразия

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1175

Статуята на свободатаВ дебатите за американската външна политика се забелязва драматично разминаване по много въпроси между т.нар. „реалисти” и неоконсерваторите. Въпреки това, съществува поразителна прилика между визията на едните и на другите относно мотивацията на действията, предприемани от Русия в пространството, което в настоящата статия обозначаваме като „постсъветска Евразия”, т.е. територията на дванайсетте бивши съветски републики, които не са част от т.нар. „обединена Европа”.

Така, Томас Греъм, който обикновено се причислява към „реалистите”, твърди, че „възраждането и затвърждаването на позициите и като доминираща сила в бившето съветско пространство е приоритетна задача на Русия. В политическо, икономическо и военно отношение, този въпрос има решаващо значение в очите на руския елит за сигурността и просперитета на страната му. В психологически план, въпросният регион е централен за самоидентификацията на Русия като велика държава, която, по дефиниция, следва да „излъчва” власт и да оказва влияние върху съседните региони”.

Нека сравним тази теза с твърдението на един от водещите американски неоконсерватори Робърт Кейган за това, че „днес Русия иска онова, което винаги са искали великите държави: да съхрани преобладаващото си влияние във важните за нея региони, недопускайки в същото време влиянието на други велики държави в тях”.

С други думи, „реалистите” и неоконсерваторите, също както и мнозина руски анализатори, поставят руската политика на доминация в региона, през двете десетилетия след разпадането на Съветския съюз, в зависимост от историческите и географски фактори. На свой ред, последователният отказ на САЩ да признаят руската доминация в региона и прокарването на т.нар. „фундаментални ценности” разграничава неоконсерваторите, които все по-силно настояват за връщане към миналото, и реалистите, твърдящи, че Съединените щати трябва да променят тази своя позиция, ако искат да действат в руслото на „първичните си” (както често ги наричат) интереси, изискващи гарантирането на тесни връзки с Москва.

Размирният район на КавказПроблемът на двата подхода е в това, че фундаменталното предположение за причините, обуславящи поведението на Русия в постсъветското пространство, се базира на една исторически детерминирана логика – т.е. вървим по този път, защото и преди сме вървели по него – и, което е по-важното в случая, не се поставя под въпрос връзката между Руската Федерация и двете предхождащи я държави, притежаващи същото географско „ядро”. Както е известно, тези две държави са проблематични за своите съседи по самата си природа, като първата е класическата Руска империя, докато втората се основава на експанзионистична идеология, обуславяща позицията и на авангард на едно глобално движение. На свой ред, Руската Федерация, макар и да не покрива съвсем точно понятието „демократична федеративна правова държава с републиканска форма на управление”, формулирано в чл. 1 на нейната Конституция, не е нито империя, нито „огнище” не световната революция. Тя е една от 15-те държави-наследнички на Съветския съюз. Случи се така обаче, че съветският елит (да не забравяме, че някогашната РСФСР никога не е разполагала с органи на републиканско управление, отделни от общосъюзните, чак до самия край на съветската епоха), до голяма степен, все още контролира нейната външна и вътрешна политика. Подобен пример за поведение на елита не можем да открием не само в предреволюционна Русия, но и в отношенията между СССР и неговите съседи. Тук по-скоро става дума за наследен от съветската ера навик останалите постсъветски държави да се разглеждат като съставни елементи на едно и също държавно образувание. Впрочем, този навик придоби и чисто институционален израз: така например, до 2000, отношенията с държавите от ОНД бяха в прерогативите на специално министерство, а не на Министерството на външните работи. Просто руското Външно министерство не беше готово да се заеме с решаването на тези въпроси, а и московският елит доста трудно свикна с мисълта, че Беларус например, вече е „чужда” държава.

С други думи, единственият уникален аспект на постсъветската трансформация на Русия е институционалния и индивидуален процес на осъзнаване необходимостта от развитието на добросъседски отношения с държавите, които доскоро бяха част от една и съща страна, и които и днес продължават да са дълбоко интегрирани помежду си в много отношения. И когато Москва се меси в работите на съседите си, тя често го прави не водена от императива да гарантира собствената си сигурност, а просто по навик от съветските времена.

Необходимостта от фундаментално преосмисляне на Евразия

Зала за наблюдение на ракетни установки за отбранаАктуалността на този аспект може би няма пряко отношение, но е от решаващо значение за прокарването на интересите на САЩ в региона. При това положение, ако вземем предвид съществуващите фундаментални и постоянни сблъсъци между интересите на Съединените щати и Русия в постсъветска Евразия, на Вашингтон ще се наложи да направи труден избор между стратегията, лансирана от „реалистите”, и тази на неоконсерваторите. Между другото, тук е мястото да отбележим, че предложенията на „реалистите” нерядко са откъснати от реалностите на американската външна политика. Истината е, че правителството на САЩ е толкова неповратливо и вътрешно разединено по отношение необходимостта от постигането на т.нар. „голяма сделка” с руснаците, че дори ако можеше да направи този избор, това би означавало политическо самоубийство за всеки американски президент, да не говорим за нарушаването, от страна на САЩ, на поетите от тях международни задължения, включително закрепени в такива документи, като Парижката харта или дори Устава на ООН. Но, тъй като подобно предположение не изглежда коректно, американските интереси и приоритети следва да бъдат анализирани в по-друга светлина. Необходимо ни е фундаменталното преосмисляне на Евразия.

Това преосмисляне на Евразия не е леко интелектуално упражнение. Способите за осмисляне рецептите на външната политика и нейната реализация, по правило, са добре познати, но когато става дума за Евразийския континент, историята на американския подход към решаването на проблемите на региона оказва все по-голямо влияние върху заинтересованите участници. В много отношения, подходите в мисленето на американските „реалисти” и „интервенционисти” са наследени от британската имперска политика на дихотомията, т.е. на двойствения подход в отношенията с Руската империя: в този смисъл ХІХ век представлява проточил се сблъсък между „школата на натиска” (т.е. активните британски интервенционисти) и предтечите на „виртуозното бездействие”, т.е. привържениците на отстъпките пред руските интереси с надеждата, че в края на краищата Санкт Петербург ще се съгласи да сключи „окончателен” договор за границата между (сферите на влияние на) двете империи, т.е. ще приеме „голямата сделка”. Тази дихотомна политика продължава и по време на студената война, като за нейно олицетворение (поне донякъде) може да се смята спорът между привържениците на „сдържането” или на „отблъскването” на съветската заплаха.

Макар че многовековната история на взаимоотношенията между Запада и Изтока  винаги следва да се има предвид и към нея трябва да се отнасяме с уважение, ползата от преосмислянето на концепцията за Евразия става все по-очевидна, особено ако използваме за целта такова интелектуално упражнение като забравата. Тоест, какво ще стане, ако си представим, че Евразия представлява бял лист? Ако поне за малко се абстрахираме от огромния исторически багаж на „Голямата игра” и студената война? Как да формулираме американската политика в един регион, включващ множество неголеми държави с различна степен на развитие, различни природни богатства, различни проблеми на управлението и външната политика; регион чиято северна част се заема от наследника на една велика държава със сериозно ниво на развитие и огромни ресурси, със собствени проблеми на управлението и външната политика; регион, в чиято най-източна част се надига изключително мощен икономически и геополитически играч, и с непредсказуема международна обстановка в южната му част – отчитайки при това отношенията с Европа, Южна Азия и Близкия Изток, които притежават потенциала да донесат дивиденти от търговията или сътрудничеството, или пък – напротив, нестабилност и отчуждение? Как онези, които вземат решенията във Вашингтон, да дефинират американските интереси и действия в региона? Каква трябва да бъде политиката на Съединените щати в Евразия?

Може би тя следва съществено да се отличава от текущата политика или от подходите, използвани през последните две десетилетия. У всеки политик, участващ в този мисловен експеримент, неизбежно възниква въпросът за американската загриженост по отношение на държавите, притежаващи средно голямо геополитическо влияние, като Грузия и Киргизстан например, или за недостатъчното внимание към формиращите се големи геополитически играчи, като Казахстан или Турция. Или пък за необходимите иновационни стратегии за справяне с такива регионални „нервни възли”, каквато е Украйна, с държави с неголям потенциал, като Узбекистан, или с „горещите точки”, като например конфликтите в Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието. За да помогнем на онези, които искат да се ориентират в този сложен пейзаж, извеждаме на преден план три ключови принципа, като своеобразно ръководство за действие.

На първо място, американската политика по отношение на тези държави следва да се основава на уважението към тях, а не просто на използването им като козове или пък като помощни инструменти при изграждането на отношенията с други, по-важни играчи. Тоест, политиците и анализаторите трябва да започнат от основния въпрос: кои американски интереси са поставени на карта в тези двустранни отношения. Което означава също, че занапред следва да се отделя по-малко внимание на декларациите на техните лидери относно геополитическата им лоялност.

На второ място, САЩ следва да разширяват сътрудничеството си с държавите от региона, използвайки за целта всички инструменти от своя арсенал, не само от гледна точка на сигурността и природните ресурси, а и с помощта на дипломатическите, икономически и културни подходи.

На трето място, американската политика трябва да акцентира върху прозрачността и печелившите възможности, отхвърляйки в същото време използвания от руснаците термин „сфера на влияние” и остарялата аргументация за „играта с нулева сума” на самите евразийски правителства.

Концепцията за преосмислянето на Евразия не е някакъв междинен път, нито компромис, тя не представлява нещо средно между визиите на „реалистите” и „интервенционистите”. Тази концепция подхожда към обекта от съвършено различна гледна точка. Тя не се базира нито на пасивността, нито на агресивността, макар че е готова да ги използва, ако това е подходящо за постигане целите на САЩ. Тоест, става дума за основи, позволяващи воденето на ефективна политика, а не за парадигми, които задължително следва да съответстват на водената политика.

Преосмислянето на Евразия изисква пренареждане на приоритетите

Преосмислянето на Евразия не се опира на хипотезите за поведението на Русия, нито формулира конкретни мерки в политическата сфера. Става дума за схема, основаваща се на три принципа, в качеството им на аналитично ръководство. Тя може да се използва за коригиране на американските приоритети в региона, например чрез установяването на един по-премислен баланс на взаимоотношенията на САЩ с различните държави от Евразия, на основата на тяхното значение за американските и трансатлантическите интереси. Често участието на САЩ се отразява едностранно: или като акцентът се поставя върху противодействието на предполагаемите заплахи от Москва, или под формата на усилия, които не са свързани с приоритетите на държавите от региона, като например войната в Афганистан.

И така, кои държави следва да бъдат поставени в центъра на американското внимание?

Грузия

Централната роля на Грузия за американските интереси в региона е често използван реторичен стереотип, макар че доказателствата в полза на запазването на тази роля (освен тезата, че Тбилиси защитава региона от влиянието на Москва) са много малко. Следва да отбележим, че ангажиментът на САЩ в подкрепа на демократичното развитие на Грузия, пазарните реформи и суверенитета оказа важно и политически позитивно влияние и следва да продължи. В същото време, значението, което се придава на сътрудничеството с тази сравнително бедна, неразполагаща с ресурси (а само с възможности за техния транзит) и дълбоко разединена вътрешно страна, намираща се на другия край на планетата, е съвършено несъразмерно с реалната и значимост за Съединените щати. Това не означава, че Вашингтон следва изкуствено да понижи нивото на двустранните отношения с Тбилиси, но, особено предвид ограничените ресурси на САЩ, централното положение, приписвано на Грузия, изглежда силно преувеличено.

Киргизстан

Сегашното стратегическо положение на Киргизстан е свързано с усилията за постигането на успех в Афганистан и най-вече с използването от коалиционните сили на въздушната база Манас. Затова днес на тази държава се отделя най-голямо внимание в сравнение с останалите страни от Централна Азия. На, ако оставим настрана базата Манас, Киргизстан няма особено стратегическо значение за САЩ. Всъщност, тъжната реалност е, че тази страна провежда най-плуралистичната (дори прекалено бурна) политика сред държавите от Централна Азия. Въпреки това, заради акцента върху използването на Манас, взаимодействието на САЩ със съседите на Киргизстан се смята за второстепенна задача.

А сега нека разгледаме т.нар. „подценявани” от Вашингтон държави.

Азербайджан

Въпреки сравнително неголемите си размери, Азербайджан запазва геополитическото си значение за САЩ не само като територия, разположена между Русия и Иран, но и като мост между Европа и богатия на енергоносители Каспийски регион. Затова тази страна е важна както от гледна точка гарантирането на достъп до държавите от Централна Азия, така и (което е по-важното) от гледна точна на достъпа до Афганистан и възможността да се намали зависимостта от по-дългия и сложен маршрут през Пакистан. Тя е от значение и предвид възможността, заобикаляйки Иран, да се сключват сделки със заинтересованите от търговията със Запада държави, вместо да бъдат ерозирани отношенията с тях.

Туркменистан

Колосалните енергийни ресурси на Туркменистан и най-вече запасите му от природен газ, го правят изключително важен за Запада, като износител на собствени енергоносители. Но географското положение на страната също има важно значение като естествен транзитен коридор за каспийските енергоносители (както и като коридор за гарантиране на доставките за коалиционните сили в Афганистан), което, следователно, придава на бъдещото геополитическо измерение на Ашхабад далеч по-голямо значение за САЩ.

Следва една страна, която се оценява доста точно от американските стратези, макар и въз основа на погрешни причини.

Украйна

От началото на 90-те години Украйна беше в центъра на американското внимание в региона. Като по-голямата част от причините за тази политика са свързани с тезата на Збигнев Бжежински, лансирана преди повече от 15 години в нашумялата му статия в списание Foreign Affairs и превърнала се в стратегическа и логическа обосновка на политиката на САЩ спрямо Украйна, още от момента на провъзгласяването и за независима държава. Както е известно, Бжежински твърди, че „без Украйна Русия престава да бъде империя, а с една подчинена и след това поставена в зависимост от Москва Украйна Русия автоматично се превръща в империя”. Възможно е, за известен период от време, това твърдение да е било разумна обосновка на американското поведение по отношение на Украйна: твърде много неяснота имаше около траекторията на развитие на Русия. Само че тезата на Бжежински не може вечно да се смята за такава обосновка. Въпреки това и днес американската политика изглежда, поне частично, насочена към недопускането на каквото и да било руско влияние в Украйна. Това е очевидно безразсъдна основа за провеждане на политика и затова е обречена на провал (Русия винаги ще разполага със значително влияние в Украйна), освен това тя съдейства за появата на обществени и политически разделителни линии в самата Украйна, което води до спад в темповете на развитие на страната, а това пък не е в интерес на САЩ. Украйна е критично важна държава по цял ред причини: нейните размери (най-голямата в постсъветска Евразия, като изключим Русия); географското и положение (граничи с ЕС и НАТО и има излаз на Черно море), нейните ресурси (човешки, природни и военни), както и заради уникалното предизвикателство, което олицетворява, за утвърждаване трансформациите на прехода от съветския комунизъм. Американската политика може и следва да се концентрира именно върху тези причини. Вашингтон трябва да осъзнае, че в неговата украинска политика противопоставянето на Русия е непостижимо или неефективно, поне за момента.

Преосмислянето на политиката спрямо Украйна не бива да игнорира уникалната история на взаимоотношенията между Русия и Украйна – т.е. както културните и етнически връзки, които ги обединяват, така и културните и политико-икономическите конфликти, които ги разделят. По същество, тази политика следва много по-точно да отразява историята на тези отношения и нейните последици. Една по-реалистична оценка на тези последици би намалила сериозно американските очаквания за постигане на „успех” в краткосрочна перспектива. В същото време, фокусирането върху дългосрочните перспективи не ограничава необходимостта от участие и не означава, че САЩ трябва да пренебрегват държавите, разположени далеч на изток.

Преосмислянето на Евразия и тезата за „прокарването на демокрацията”

За съжаление, вашингтонските дискусии, довели до поляризацията между „реалисти” и „интервенционисти”, формират погрешна представа за избора на мястото на демокрацията в американския подход към региона. На първо място, тези дебати създадоха изкуствени разделителни линии между американските интереси и американската загриженост, свързана с възприемането на т.нар. „демократични ценности” от страните от региона. Което е погрешно, защото плуралистичните, основаващи се на представителната демокрация, политически системи, уважаващи човешките права и правото на собственост, не са нито изключителна функция на индивидуалните ценности, нито изключително американски феномен. В действителност, съдействието за формирането на по-представителни и отговорни правителства в региона, при това отчитайки и собствения опит на САЩ, представлява важен американски интерес: по правило, авторитарните политически системи са неустойчиви в дългосрочна перспектива и потенциалът им по отношение спазването на вече постигнатите договорености, с течение на времето, също се оказва съмнителен.

На второ място, както изглежда, и двата полюса на тази дискусия (т.е. и „реалистите”, и „интервенционистите”) поставят Русия в някаква особена категория сред посткомунистическите държави от Европа и Евразия, от гледна точка на собствената и трансформация. Така, за „реалистите”, руският статут на велика държава означава, че САЩ не трябва да се интересуват от характера на вътрешната и политика. „Интервенционистите” пък често се опитват да представят Русея като активна антидемократична сила в региона. Което е силно преувеличено. Русия използва отвреме навреме по-твърда тактика за да реализира интересите си в постсъветска Евразия, която ерозира позициите на другите правителства от региона (някои от които са демократично избрани, а други не), но тя в никакъв случай не е активен противник на демокрацията, като такава. На практика, вредата от тази намеса бледнее, в сравнение със стъпките, предприети от някои евразийски правителства с цел потискане на инакомислещите, отстраняване на политическите опоненти и монополизиране на обществения живот. Вътрешната трансформация в самата Русия продължава, затова онези политически инструменти, които САЩ използват за да я тласнат в една по-плуралистична и демократична посока, следва да се използват и по отношение на руските съседи, като например Грузия (в крайна сметка, наличието на известни патологии в управлението, наследени от съветския период, макар и в различна степен, са общи за всички тези държави).

По-ясно изявеният интервенционистки подход към региона, доминиращ в американската политика по време на втория мандат на Джордж Буш-младши, на практика, само усложни прокарването на демокрацията в него. Това се отнася най-вече за Украйна и Грузия, след успеха на техните „цветни революции”. Тогава цялото американско внимание беше съсредоточени върху действията на Москва (реални или въображаеми) в тези страни, както и върху необходимостта те на всяка цена да бъдат „обвързани със Запада”, в резултат от което Вашингтон не съумя да помогне за формирането на истински политически плурализъм нито пък да накара правителствата в Киев и Тбилиси да се откажат от своята, пораждаща прекалено много проблеми, политика. Както е известно, в Украйна действа и допълнителен усложняващ фактор – ролята на руския език, или по-скоро възприемането на руския език и свързаните с него културно-исторически въпроси като инструмент за политически натиск от страна на Кремъл, който използваше като коз недоволството на милиони украинци, чиито възгледи се  отличаваха от идеите на президента Виктор Юшченко. Действително, провежданата от него дискриминационна езикова и културна политика породи остра реакция и окончателно отблъсна Юга и Изтока на страната. По отношение на Грузия пък, не се придаваше особено значение на многобройните нарушения на човешките права от режима на Саакашвили, слабостите на съдебната система и монополизацията на електронните медии, поради опасението, че Русия може да се възползва от евентуалните американски критики срещу управляващите в Тбилиси. И в двата случая, „подкрепата за демокрацията” с течение на времето се превърна в подкрепа за управляващите елити, кълнящи се в геополитическа вярност на Вашингтон. Именно този акцент върху защитата на съюзниците на всяка цена, с оправданието, че става дума за „борба за влияние”, насочена срещу Москва, доведе до забавянето и компрометирането на процеса на институционализация в целия регион.

Ако излезем извън рамките на „играта с нулева сума”, можем да видим всички тези страни такива, каквито действително са – с всичките им достойнства и недостатъци. И в интерес на САЩ е да се концентрират максимално ефективно върху колкото се може по-тясното взаимодействие с всички тези държави в бъдеще, включително и прокарването на вътрешните трансформации в тях. Заинтересоваността на Съединените щати от прокарването на демокрацията и съответното управление в региона няма да доведе до нищо добро, ако американците продължат да залагат само на собствените си фаворити, игнорирайки останалите политически играчи. В най-добрия случай, плюсовете от използването на изолацията, като инструмент за прокарване на модерното управление в региона, се оказват изключително малки, докато вредата - напротив, е голяма. Провеждането на подобна външна политика означава, на практика, отказ от ангажирането с тежките реални проблеми на региона.

Осмислянето на Евразия ще позволи провеждането на по-ефективна политика за разрешаване на конфликтите

Мониторингът върху развитието на ситуацията в региона показва, колко изтощително е влиянието на продължителните конфликти върху държавите в него. Той, освен това, помага да се освободим от неправилната представа за централната роля на Русия в региона. Макар че тази роля безспорно е важна и нерядко създава проблеми, тя не бива да скрива от нас наличието на достатъчно много етнически, културни и териториални спорове в региона, които нямат много общо с политиката на Москва.

Пример за това е грузинският конфликт. Макар че САЩ, разбира се, не са длъжни да приемат руската теза, че и след 8 август 2008, Москва не бива да се разглежда като участник в този конфликт, Вашингтон не може да игнорира факта, че руското военно присъствие и статусът на руските декларации отразява само едно (междудържавно) ниво в многопластовия конфликт, който включва два стари междуетнически спора, развили се вътре в самата Грузия. С други думи,  дори ако си представим, че Русия реши внезапно да изтегли всичките си сили и въоръжения от Абхазия и Южна Осетия и се откаже от решението да признае двете отцепили се автономни републики за независими държави, това въобще не би означавало разрешаването на конфликтите в Грузия. В действителност, отчитайки сегашната липса на доверие, натрупалата се омраза (в августовската война и двете страни се опитваха да осъществят етническо прочистване) и представите за преследванията, наложили се сред различните етнически общности в Грузия, подобно руско действие само би довело до възобновяване на кръвопролитието.

Разбира се, тази хипотеза не означава, че САЩ следва да се примирят с руското присъствие в двете откъснали се от Грузия квазидържави. Това, което следва от нея обаче, е че помирението между отделните общности е необходим компонент от разрешаването на конфликтите. То означава също, че САЩ следва да осъзнаят обидите, натрупали се у противостоящите си страни, както и да осмислят всички измерения на съществуващите заплахи, за да могат да формулират действително ефективна политика.

Вместо това обаче, в момента САЩ концентрират всичките си усилия изключително върху нивото на междудържавния конфликт. Това може да продължи, но следва да бъде допълнено с разумна политика, целяща ефективната трансформация на конфликта и последователните препоръки към режима в Тбилиси да докаже на практика декларираното от него желание за взаимодействие с властите и населението на Абхазия и Южна Осетия.

Преосмислянето на Евразия ще позволи на САЩ да се подготвят по-добре за очертаващото предизвикателство от страна на Китай

Повечето дискусии за американската стратегия в Евразия са концентрирани върху Русия: нейната роля в региона и отношенията и със Вашингтон. Това прекалено внимание към тази страна, представяна или като „Немезида на Севера”, или като потенциален американски партньор, води до неразбиране на региона и стратегическото му значение. Защото освен, че е прилежащ на Афганистан, той е търговско пространство между Европа, Източна Азия, Южна Азия и Близкия Изток, да не говорим, че сам по себе си представлява непрекъснато укрепваща икономическа и дипломатическа зона. През двайсетте години след разпадането на Съветския съюз държавите от Евразия се формираха, всяка със своите роли, амбиции, слабости и проблеми. Американският подход към всяка от тях не трябва да има изключително двустранен характер, а и да се основава на уважението към техните ценности. Това се отнася и за ключовите регионални проблеми, сред които са: продължителните конфликти, граничните и митнически въпроси, транснационалната търговия, енергийната геополитика и т.н. Русия участва в много от тях, но не във всички. Изключително важно е да се отчитат позицията и действията на Москва, но с тях не бива да се изчерпва проблематиката в тази част на света. Русия е един от външните фактори, влияещи върху развитието на събитията в региона. В същото време, самият регион (с Русия или без нея) е от огромно значение за Съединените щати.

Шанхайска организация за сътрудничествоПреосмислянето на Евразия ще осигури необходимата гъвкавост на анализа за най-последователното развитие в региона: усилващото се влияние (икономическо и политическо) на Китай. Благодарение на впечатляващия газопровод, изграден за рекордно кратки срокове през територията на Казахстан, Узбекистан и Туркменистан (а сега насочващ се към каспийското крайбрежие), или пък с помощта на мащабните заеми, отпуснати при изключително изгодни условия на Кишинеу, Астана и Ашхабад по време на тежката финансова криза, Пекин се очертава като най-значимия в бъдеще външен играч в региона. Как следва да тълкуваме китайската загриженост за уйгурското малцинство в Централна Азия и нежеланието му да вземе отношение към политическите вълнения в Киргизстан през 2010, макар че в същото време е член на Шанхайската организация за сътрудничество? Или пък заиграването с Азербайджан, направените стратегически инвестиции в Беларус или изчаквателната позиция спрямо Афганистан? Как САЩ следва да се отнесат към съпротивата срещу китайското проникване в Централна Азия: антикитайските протести в Казахстан, заплахите срещу китайските търговци в Киргизстан и общото недоверие към активността на Китай в целия регион? Как Вашингтон може да се възползва от факта, че евразийските правителства засега не бързат да заменят доминацията на Москва с тази на Пекин? Дали това е възможност за САЩ и съюзниците им, или пък е предупреждения срещу всеки, който се опитва да наложи влиянието си в региона? Доколко американското влияние може да съдейства за демократизацията на управлението, ако Пекин нерядко открито подкрепя корумпираното авторитарно статукво? Това са все въпроси, в които трябва много дълбоко да вникнем, следвайки трите очертани по-горе принципи за преосмислянето на Евразия. Спорът, дали САЩ следва да си сътрудничат с Русия или да се разграничат от нея, все повече губи значението си за региона, в стратегическия контекст на ХХІ век.

Много по-актуална през следващите месеци и години ще бъде стратегията на САЩ за справяне с проблема „Китай в Евразия” и гарантиране съкращаването на американските военни сили в Афганистан, като всичко това трябва да бъде съобразено с все по-независимите и, в същото време, взаимозависими играчи от постсъветска Евразия. Именно тук мисловният експеримент, който предложихме в началото на настоящия анализ, се оказва много подходящ. Американската политика не бива за пореден път да затъне в парадигмата, преувеличаваща ролята на външните големи сили върху истинската динамика на региона. Първи етап от дефинирането на мястото на Китай в евразийската стратегия следва да стане преосмислената Евразия, т.е. тази, в която всяка държава и всеки спорен въпрос се оценяват по достойнство, където присъства всестранното и продължително сътрудничество, при което няма сфери на влияние, а специално значение придобива потенциалът за сътрудничество. Накратко казано, най-добре е в американската стратегия за Евразия да допуснем пълноценното, активно и независимо участие на Китай в делата на региона. Само преосмисляйки Евразия САЩ ще могат да избегнат повторението на грешките, допуснати в подходите на „реалистите” и „интервенционистите” към Русия и Евразия, и в американския подход към Китай, като ключова и набираща мощ сила през ХХІ век.

-----------------------------------------------------

* Зам. директор на Програмата за национална сигурност и международна политика на Центъра за американски прогрес

** Старши изследовател в Центъра за Евразия към Атлантическия съвет във Вашингтон

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене