Личната война на Бжежински

Збигнев Бжежински, американски политологВ телевизионно интервю за консервативната американска телевизия Нюзмакс, Збигнев Бжежински предупреди: "Война в Близкия изток, ще е катастрофа на САЩ!"

"Война с Иран може да продължи години и да унищожи глобалната икономика!"

Това е поводът да се върнем назад в годините и да припомним на по-младите си читатели чрез сп. Геополитика" кой е Збигнев Бжежински и какво пророкува той.

Хроники

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2005/428-lichnata-voyna-na-bzhezhinski?showall=1

Бившият съветник на президента Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Варшава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерята на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убеждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го вербува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дълг на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемоарите си, че американските специални служби са започнали да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване. По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за муджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабул още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появата на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стремейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Реза Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото въстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Египет, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където преподава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявява за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа).

Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарасне допълнително, ако външната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гайдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски

републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвместни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойния чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на

Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснява и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

---------------

* Българско геополитическо дружество

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене