Тиери ДЬО МОНБРИАЛ:Арабските бунтове подготвят почвата за нов сблъсък между Изтока и Запада

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2013/1390-tieri-dyo-monbrialarabskite-buntove-podgotvyat-pochvata-za-nov-sblasak-mezhdu-iztoka-i-zapada

Тиери дьо МонбриалТиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.
Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.
През 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения (IFRI), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация (CEPII), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Антоан Ажури

- Каква, според Вас, е същността на бунтовете в арабския свят? Дали те са повече резултат от  икономическата криза (бедността, безработицата и социалното неравенство), или пък от стремежа към свобода и демокрация?

В Близкия изток протести и репресии вървят ръка за ръка- От времето на Първата световна война насам, арабският свят не може да постигне равновесие и се намира в състояние на постоянна криза. През този период той успя да премине през множество илюзии и разочарования. Първоначално това беше илюзията за независимостта и арабската национална кауза, която така и не доведе до нищо. След това дойде времето на мандатите на Обществото на народите и деколонизацията след Втората световна война, която, на практика, доведе почти навсякъде до формирането на диктаторски режими, прикриващи се (поне в началото) с привързаността си към западните ценности. Така беше и с партиите БААС в Сирия и Ирак, които изградиха своята система върху заимстваните от Европа и Франция идеологически понятия - като светската държава и социализма например. Разбира се, имаше и други заимствания: Алжир например се опита да пренесе на своя територия съветския модел. С течение на времето тези режими постепенно усвоиха до съвършенство технологията на запазването на властта. Днес тази фаза вече е към края си.

Сред основните причини за случващото се, следва, разбира се, да посочим икономическия крах, неспособността да бъде осигурена работа на младите хора и т.н. Така например, при последните си пътувания в Египет бях буквално поразен от натрапчивото впечатление, че търпението на местните хора вече се е изчерпало. Младите египтяни познаваха само Мубарак и това беше непоносимо. Усещаше се някаква застиналост, някакво физическо осезаемо бреме, зад които се криеше именно икономическият провал. Сегашната ситуация може да се сравни със земетресение. С други думи, фундаменталните причини за мащабните промени (без значение, дали ги наричаме политически земетръс, или просто революция) са нещо малко по-различно от непосредствените причини за случващото се. Дори и днес, науката и технологиите не са в състояние да прогнозират едно земетресение, дори и пет минути преди то да настъпи. Същото се отнася и за революциите. Добре известно е, че империите и диктатурите не могат да съществуват вечно. Но не можем да предскажем, кога точно ще рухнат. Да вземем например Северна Корея - и днес, както и преди десетина години, всичко, което можем да кажем е, че режимът в тази страна все някога ще рухне.

Освен това, съществуват различни видове диктатури. Режимът на Бен Али в Тунис например, нямаше нищо общо с този на Кадафи, който пък, на свой ред, беше съвършено различен от режимите на Мубарак и Асад. Тоест, всяка ситуация има собствена специфика. От друга страна, някои авторитарни режими успяват да се реформират отвътре. Китай например, представлява прекрасен пример за мека еволюция, опираща се на впечатляващи икономически постижения.

- Може ли да се прави паралел между "арабската пролет" и "нежните революции" в Източна Европа?

Така наречената - Сегашните бунтове в арабския свят нямат нищо общо със ситуацията в Източна Европа отпреди двайсет години. Налице са поне две сериозни разлики. На първо място, събитията от 1989-1991 се осъществиха в Европа, т.е. на точно определен континент. Освен това, ставаше дума за разпадането на формиралата се от ХVІ век насам Руска империя и за краха на комунистическата система, която се изроди в своеобразен упадъчен авторитаризъм. Тоест, разпадането на Източна Европа в онзи момент свидетелстваше за разпада на една империя, което със сигурност не може да се каже за сегашната ситуация в арабския свят.

Освен това, икономическите възможности на Европа да окаже някаква помощ на държавите от Южното Средиземноморие са твърде ограничени, което има определени последици и на първо място – това, че въпросните държави започват да разчитат на подкрепата на петролните монархии, като Саудитска Арабия и Катар, което пък укрепва позициите на ислямистите и салафитите.

- Тоест, както изглежда, „арабската пролет” наистина се трансформира в „ислямистка есен”…

- В течение на почти цялата последна година ставаме свидетели на това, как се потвърждава класическото правило на всяка революция: онези, които я започват, на практика никога не се оказват истинските победители в нея. Ако става дума за Египет, режимът там беше дестабилизиран и свален благодарение на усилията и саможертвата на младите хора от площад Тахрир. Къде обаче са те сега? Няма ги във властта, те пак са на площадите. Може да се каже, че тези младежи се оказаха прекалено наивни, защото днес реалната сила в страната е в ръцете на военните и на „Мюсюлманските братя”. И всички, които анализират ситуацията в страната през последната година и половина, посочват, че нейното бъдеще ще зависи от съотношението на силите между тези два „полюса”. Като в момента нещата се развиват по-скоро в полза на „Мюсюлманските братя”, особено след появата на новия президент, който е много по-хитър, отколкото изглежда на пръв поглед.

Могат ли арабските бунтове да доведат до истинска демокрация?

- Всички говорят за демокрация, но никой не уточнява, какво точно се разбира под това понятие. Свалянето на един диктаторски или авторитарен режим с помощта на уличните протести съвсем не означава неизбежен преход към демокрация. Демокрацията е неразривно свързана с три фундаментални понятия. На първо място, тя изисква да се гарантира възможност за редуване във властта, т.е. за законово регламентирана смяна на държавното ръководство. На второ място, необходимо е да са налице съответните законодателни, политически и икономически институции. При липсата на ясни структурни рамки, всеобщите избори мога да доведат на власт диктатури, както навремето става с Хитлер в Германия. За да се избегне подобно развитие, се изисква да съществува правова държава, разделение на властите, ефективни икономически институции и т.н. Тук стигаме до ключовия въпрос: за формирането на легитимни институции е необходимо време. Демокрацията не може да се зароди спонтанно.

На трето място, от гледна точка на идеологията, демокрацията предполага наличието на либерална идеологическа основа, опираща се на принципа на свободата. В същото време, в много региони по света идеята за свободата няма дълбоки културни корени.

Поради всички тези причини ми се струва, че не бива наивно да се радваме на „арабската пролит”, макар че падането на диктатурите може само да бъде приветствано.

В състояние ли са ислямистите да наложат демокрацията?

- Струва ми се, че проблемът за съществуването на демокрацията, до голяма степен, е въпрос на време. В близко бъдеще, отговорът на вашия въпрос очевидно ще бъде отрицателен. Тук е мястото да напомня, че не чак толкова отдавна християнството също не изглежда особено съвместимо с демокрацията, но постепенно нещата се променят. Днес „Мюсюлманските братя” и ислямистите си извоюваха мнозинство на изборите в редица арабски държави. По време на пътуванията ми в арабския свят и, в частност, в Египет, при разговорите ми с местните ислямисти винаги ме е поразявала неспособността им да разберат принципите на светското общество. За тях тази концепция няма никакъв смисъл, а водещата роля се отрежда на принципите на шариата. Подобна липса на характерната за демократичните общества толерантност към различията поражда сериозен проблем. Във всеки случай, днес все още е твърде рано да твърдим каквото и да било със сигурност, по-добре е да изчакаме да видим, какви конкретни преобразувания ще бъдат предприети. Вече споменах за илюзиите и разочарованията, а днес арабският свят се опитва да изпробва онова, което досега не е имал, т.е. ислямистките правителства. При това в различна степен и във всяка страна по различен начин. Така египетският модел се отличава от туниския, мароканския и т.н. При всички случаи обаче, след известен период на еуфория, хората ще поискат хляб, работни места и образование за децата си. И, ако новите правителства не могат да удовлетворят тези искания, съществува рискът, че и те самите могат да се превърнат в стремящи се към запазване на властта на всяка цена авторитарни режими, провокирайки по този начин нова фаза на провали и разочарования.

Ако пък, обратното, някои от тях се окажат достатъчно умни за да маневрират, да търсят и намират необходимия компромис и да продължат движението си към това, което наричаме съвременност, подобно развитие ще означава началото на нова историческа фаза, която, вероятно, ще се окаже изключително интересна. Само че е твърде рано да говорим за това. Така или иначе, днес най-интересният въпрос е, ще се формират ли в тези държави нов тип режими, способни да поведат страните си по пътя на икономическия и социален просперитет. Защото, ако това не се случи, ни очакват драматични ситуации. Но, ако те все пак постигнат успех в икономическата сфера, процесът може да се развие много бързо с разпространението на новите идеи, интернет и т.н. Това пък ще доведе до формиране на средна класа и елити, които ще пътуват все по-често, откривайки за себе си света, и в определен момент ще започнат да се съмняват в идеологическите постулати на ислямистките режими.

- А доколко приложим в арабския свят е турският модел?

- За турския модел се говореше много в началото на 2011, днес обаче го споменават много по-рядко. Проблемът е, че става дума за уникален модел. Турският модел е резултат от специфична историческа еволюция, която ни отпраща, в частност, към забележителните постижения на Мустафа Кемал. Новият египетски президент Мурси обаче не е Ататюрк, а силите, дошли на власт в Тунис, не могат да се сравняват с турските ислямисти. Дори и сравнението между турската и египетската армия едва ли е уместно, заради съвършено различната ситуация в двете страни. Накрая, да не забравяме, че турците не са араби.

- Защо сирийската криза все още не може да бъде разрешена, макар че от началото на бунтовете мина вече година и половина?

- Западът разглежда ситуацията в Сирия изключително от идеологическа гледна точка, докато тя всъщност е много по-сложна. В тази страна се създаде една много нетипична ситуация. Още по времето на Хафез Асад, експертите в един глас твърдяха, че след смъртта на сирийския лидер в страната ще настъпи хаос. През 2000, когато Хафез умря, управлението се оказа в ръцете на офталмолога Башар Асад, който не беше готов да поеме властта. Независимо от това, системата можа да просъществува през следващите десет години, благодарение на добре функциониращия апарат за управление. Но, без наличието на опитен лидер този апарат нямаше как да се развива и адаптира към променящата си ситуация. Така, това, което не се случи през 2000, се случва днес заради ударната вълна на „арабската пролет”.

Нека напомня, че към алауитското малцинство принадлежат почти 10% от сирийците (а към тях трябва да добавим и известен брой верни или купени от режима местни сунити), които се опират на държавния апарат, формирал се в течение на десетилетия и концентриращ всички лостове на управлението. Въпреки това и паралелно с това, в Сирия не се осъществяваше истинско икономическо развитие. Всичко в тази страна се случваше при пълната липса на противодействие на властта, така че сегашното въстание не може да разчита на някаква истинска организирана опозиция. Основният проблем на т.нар. Сирийски национален съвет е недостатъчната му представителност – независимо, че в самата страна част от младите хора смело се хвърлят в борбата с режима, без да разполагат с необходимата организационна структура. Всичко това не представлява сила, способна сама да свали сегашната власт в Дамаск.

Това означава, че без мащабна външна намеса за свалянето на режима, Асад или ще успее, с цената на голямо кръвопролитие, да възстанови диктатурата си, или в страната ще започне продължителна гражданска война, в която опозицията няма особени шансове за победа. Въпреки това, поне за момента, мащабната външна намеса против режима на Асад не изглежда особено вероятна, най-малкото по двете причини.

На първо място, Съветът за сигурност на ООН не може да постигне консенсус за предприемането на подобни действия, освен разбира се ако сегашната власт не реши да използва химическо оръжие. Западът подтвърди намерението си да се намеси при такова развитие, но какво ще се случи след намесата му? Това е големият въпрос. Освен това, нито една западна държава не гори от желание за намеса. Операцията в Либия нагледно ни демонстрира пределите на този тип действия.

- Защо Русия и Китай действат против Запада в Съвета за сигурност?

- На първо място, руснаците твърдят (което си е точно така), че са били подведени в случая с Либия. Макар че всичко това са, общо взето, дипломатичеки аргументи. Не си струва обаче, Западът да се ограничава с обобщеното възприемане на руската и китайска позиции. Що се отнася да позицията на Москва, не бива да се подценява значението на следния аргумент: руснаците искренно смятат, че Западът е съвършено обезумял в заиграването си с ислямистите. От тяхна гледна точка, Западът не осъзнава, колко опасно може да се окаже това, че е позволил на Катар и Саудитска Арабия да финансират радикалния ислямизъм. В Москва смятат, че с подобни действия западните държави сами затягат примката около шията си. Тоест, на това ниво е налице фундаментално различие между Запада и Русия в отношението им към ислямистите.

Върху тези разногласия се наслагва и фактът, че руснаците още не могат да забравят една друга „пролет” – оранжевата революция в Украйна (предшествана от „революцията на розите” в Грузия). Москва и Пекин са обезпокоени от това, че Западът непрекъснато говори за демокрация, но в същото време съдейства за дестабилизация на ситуацията. В тази връзка и двете страни се опасяват за собственото си бъдеще. Според руснаците и китайците, стремежът на някои западни държави към кръстоносен поход за смяна на редица съществуващи политически режими може да доведе само до хаос и то (което е особено важно) именно в техните държави. Тоест налице са изключително сериозни разногласия, засягащи самата природа на международните отношения.

В момента сме свидетели на формирането на нов конфликт между Изтока и Запада. Въпреки това, той няма да е толкова открит, като онзи по време на студената война. Сред важните аспекти на този конфликт е позицията на Иран, който все повече се ориентира към Русия и Китай. Зад всичко това, разбира се, се крият изключително важни енергийни интереси. Само че Западът, който следва една изключително повърхностна стратегия по тези проблеми, все още не го осъзнава напълно.

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене