Колапсът на европейския проект

Сградата на ЕСВ конкуренцията за титлата "истинска световна свръхдържава" Китай губи точки заради огромния брой бедни селяни във вътрешните предимно селскостопански райони и корумпираната, зле образована бюрокрация в градовете, а САЩ - заради своята рушаща се инфраструктура и хипертрофирания си военно-индустриален комплекс, който заплашва да докара американската икономика до фалит.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1751-kolapsat-na-evropeyskiya-proekt

Измина съвсем малко време откакто, преди четвърт век, рухна Берлинската стена, Съветският съюз се разпадна, САЩ пропиляха средствата, освободили се сред края на надпреварата във въоръжаването, в отчаян опит да наложат глобалната си доминация, а Европа с "тиха стъпка" вървеше към все по-голям просперитет и все по-тясна интеграция, увеличавайки паралелно с това и тежестта си в международните отношения. В периода между 1989 и 2014 населението на Европейския съюз на практика се удвои и по този показател ЕС се оказа на трето място в света, след Китай и Индия. Днес Съюзът може да се похвали с най-голямата икономика на планетата и оглавява списъка на глобалните търговски държави. През 2012 пък ЕС беше удостоен с Нобеловата награда за мир заради успешното трансформиране на Европа "от континент на войната в континент на мира".

В конкуренцията за титлата "истинска световна свръхдържава" Китай губи точки заради огромния брой бедни селяни във вътрешните предимно селскостопански райони и корумпираната, зле образована бюрокрация в градовете, а САЩ - заради своята рушаща се инфраструктура и хипертрофирания си военно-индустриален комплекс, който заплашва да докара американската икономика до фалит. В качеството си на единствената "справедливо просперираща", политически значима и уважаваща правовия ред сила, Европа излиза на първо място, дори ако вземем предвид (а може би тъкмо поради това), че тя не разполага с достатъчно военна мощ за да претендира за ролята на "глобален полицай".

И все пак, въпреки всичките си успехи, днес европейският проект балансира на ръба на провала. В най-добрия случай икономическият растеж е изключително слаб, а социално-икономическото неравенство се задълбочава. Държавите от Източна и Централна Европа, включително сравнително успешната Полша, не съумяха да стеснят разрива с по-богатата западна част на континента. А затъналата в дългове европейска периферия вече се бунтува открито. На този фон, Центърът може и да не удържи политическия контрол и цялата европейска конструкция да се разпадне като къщичка от карти. Отляво партии от типа на гръцката Сириза оспорват наложените от Брюксел мерки за сурови икономии. Отдясно пък, партиите на евроскептиците отстояват чистия квазифедерален модел. Расизмът и ксенофобията печелят все повече привърженици, дори в такива доскоро спокойни региони, като Скандинавия.

Но може би основният социален проблем, с който в момента се сблъсква Европа, е нарастващата популярност на ислямофобията, като пряка последица от провала на "идиотския европейски социален модел". От убийствата на Мюнхенската олимпиада през далечната 1972 до нападението срещу редакцията на парижкото издание "Шарли Ебдо" през януари 2015, несекващите войни в Близкия Изток продължават да вдъхновяват "битките на марионетките" в Европа. Днес обаче, континентът се оказва още по-дълбоко разделен между шепата потенциални терористи, водещи свещена война в защита на "истинския Ислям", и постоянно нарастващият контингент на онези, които смятат, че в Европа няма място за Исляма (а не само за радикалните му последователи).

През 2015 покритият с безброй пукнатини Европейски съюз няма нищо общо с онази Европа, която си въобразяваше Френсис Фукуяма, когато през 1989 направи епичната си прогноза за "края на историята", както и с окончателния триумф на либералната демокрация и брюкселските еврократи (т.е. чиновниците от централата на ЕС), които днес контролират нещата на континента. Впрочем, това не е и онази Европа, която си представяше британския премиер Маргарет Тачър, когато през 80-те години на миналия век говореше за триумфа на глобализацията ("този процес няма алтернатива") и прокарвания от нея  пазарен либерализъм. Вместо това, днешната Европа все повече се асоциира с периода между двете световни войни, когато крайнодесните и крайнолевите политици поляризират обществените дебати, икономиката преживява продължителна рецесия, антисемитизмът надига глава, а буреносните облаци на хоризонта започват да се сгъстяват.

Вероятно в близко бъдеще няма да станем свидетели на поредната континентална война, но Европа е изправена пред опасността от очертаващ се разпад на сегашния и модел, т.е. възможния край на еврозоната и отслабване на интеграционните връзки. Според някои, безизходното бъдеще на Стария континент е да повтори това, което се случи през последния четвърт век по източната му периферия. Там федералните структури, обединяващи народи с различни култури, се провалиха тотално - Съветският съюз се разпадна през 1991, Чехословакия - през 1993, а малко по-късно Югославия беше разкъсана на парчета в резултат от серия кървави войни.

Ако икономическите, политическите и социалните структури на Европейския съюз станат жертва на задълбочаващите се разногласия, ЕС може да последва СССР и Югославия в списъка на оказалите се на бунището неуспешни федерални модели. Европа, като континент, ще продължи да съществува, европейските национални държави ще продължат, в една или друга степен, да процъфтяват, но с Европа, като идея, ще бъде свършено. Или, още по-лошо, ако в крайна сметка ЕС допусне да му бъде отнета и победата в студената война, той може да обвинява за това единствено себе си.

Възходът и провалът на TINA

Студената война беше епоха на алтернативите. САЩ лансираха собствената си версия на неограничения от нищо либерален капитализъм, а  Съветският съюз залагаше на своя модел на централизирано планиране. Разположената между тези два полюса континентална Европа предлагаше компромисния вариант на "социалния пазар", т.е. на капитализъм, допускащ известно държавно планиране и ангажиран с благосъстоянието на всички членове на обществото. Символ на тази европейска алтернатива беше сътрудничеството, а не конкуренцията.

Така, докато американците живееха според "законите на джунглата", характерни за техния модел на безпощаден капитализъм, европейците отделяха повече внимание на регулирането на отношенията между труда и капитала, а Европейската общност (предшественикът на днешния ЕС) полагаше сериозни усилия за да издигне новите членове до икономическото и политическо равнище на водещите държави.

След това, някъде през 80-те години на ХХ век, когато Съветският съюз започна да губи битката за влияние по света, се появи феноменът TINA. По онова време, премиерът на Великобритания Маргарет Тачър и американският президент Роналд Рейгън стартираха мощна кампания за ограничаване влиянието на държавните органи върху икономиката, което по-късно стана известно като "глобализация" - разрушаване на търговските бариери и разкриване на нови възможности за финансовия сектор - като това започна да се усеща навсякъде. Самата Тачър избра за този "прекрасен нов свят" съкращението TINA (1), подчертаващо, че на планетата вече не съществува алтернатива на глобалната пазарна демокрация.

Не е чудно, че малко по-късно, вече в епохата след студената война, в хода на европейската интеграция вниманието се концентрира върху премахването на преградите пред свободното движение на капиталовите потоци. В резултат от това, разширяването на Европа вече не бе съпроводено с гаранции за постигане на равенство между всички държави членки на ЕС, като крайна цел на европейския проект. Договорите, които Ирландия (през 1973) и Португалия (през 1986) подписаха при присъединяването си към Европейския съюз, се превърнаха в артефакти от друга епоха, подобно на Плана Маршал след Втората световна война. Броят на новите потенциални членове, подредили се на опашка пред вратата на Европа, накара Брюксел да сложи катинари на сандъците с европарите, в частност и, защото икономиката на държави като Румъния или България беше много под средното европейско ниво. Впрочем, дори ако хазната на ЕС се пукаше по шевовете от финансови средства, това не беше от кой знае какво значение, защото новият "неолиберален" капиталистически дух вече до такава степен беше завладял Брюксел, че идеята за максимално ограничаване на държавната намеса и отказ от всякаква регулация на пазара се превърна в повсеместно увлечение.

В сърцето на Европа, както и в центъра на тази ултралиберална ортодоксалност, се намираше Германия, смятана дотогава за образец на континенталния финансов пуританизъм. Още през 90-те години на миналия век, тази наново обединена нация, съзнателно допусна чудовищно разминаване между разходите и приходите (макар и под друго название) в усилията си да издигне бившата Източна Германия до нивото на останалата част от страната. Берлин обаче, не беше склонен да използва този модел на "интеграция при изключителни условия" и по отношение на другите бивши членове на Съветския блок. Действайки в стила на ефективна централна банка и в интерес на ЕС, Германия поиска от всички нови членове на Съюза (а и от някои от по-старите) да балансират бюджетите си и да приемат мерки за сурови икономии, като ефективен и по същество единствен отговор на нарастващите дългове и опасенията за бъдеща депресия. Останалите държави от бившия Варшавски пакт получиха достъп до някои източници на финансиране за развитие на инфраструктурата, но далеч не в мащабите на Източна Германия. Тоест, в икономически план, те си останаха своеобразни halfway house (2). Така, 25 години след падането на комунизма, жизненото равнище в Унгария остава почти наполовина по-ниско от това в съседна Австрия. По същия начин, на Румъния бяха необходими цели 14 години за да достигне същия БВП, какъвто имаше през 1989, като по-зле от нея в ЕС е само България. Туристите, които посещават столиците в Източна и Централна Европа, често остават с изкривена представа за икономическата ситуация в тях, тъй като Варшава и Братислава им изглеждат по-богати от Виена, а Будапеща - близка до нейното ниво, макар че всъщност и Полша, и Словакия, и Унгария в икономически план изостават далеч зад Австрия.

Това, което тези страни изпитаха след 1989 - следващи един след друг сеанси на "шоковата терапия", се превърна в най-предпочитаното лекарства за всички членове на ЕС, оказали се застрашени от дефолт след финансовата криза от 2007 и последвалата я през 2009 криза на суверенните дългове. Забравете за възможността разходите да надхвърлят приходите, с цел да се помогне на държавите членки сами да се измъкнат от икономическата криза. Забравете и за евентуалното преразглеждане на държавния дълг. В резултат, днес нивото на безработицата в Гърция и Испания се колебае около 25%,  младежите без работа са над 50%, а всички членове на ЕС, които днес са подложени на мощни дози от мерки за сурови икономии, демонстрират рязко нарастване на броя на гражданите си, живеещи под нивото на бедност. На този фон, обявената през януари 2015 от Европейската централна банка програма за количествени улеснения (поредният монетаристки трик, целящ "вкарването" на пари в еврозоната) вероятно ще има същия ефект като поставянето на компрес на някой мъртвец.

Основният принцип на "европейската единство" е обърнат с главата надолу. Вместо (както се очакваше) държавите от Източна и Централна Европа да настигнат останалите държави от ЕС, западните държави започнаха да изпразват джобовете си по-бързо, отколкото тези от Изтока. Така например, гръцкият БВП падна под този на Словения и дори (ако става дума за покупателната способност) под този но Словакия, а и двете са посткомунистически държави.

Антилибералната ос

Европейците започват да осъзнават, че Маргарет Тачър не е била права, и алтернатива на либерализма и европейската интеграция съществува. Най-известният пример за този нов антилиберализъм е Унгария.

През юли 2014, в реч пред свои съпартийци, унгарският министър-председател Виктор Орбан съобщи, че планира да осъществи добре обмислена предварително реорганизация на страната. Моделът на реформата, визиран от Орбан, няма нищо общо с подходите на САЩ, Великобритания или Франция. Той по-скоро се стреми към създаването на една (по собствените му думи) "нелиберална държава" в самия център на Европа, базираща се на християнските ценности и отказа от либертарианския уклон на Запада. В известен смисъл, това, което Орбан се опитва да направи е, да превърне Унгария в нещо като "мини-Русия" или "мини-Китай".

"Обществата, основаващи се на принципите на либерализма - смята унгарският премиер - не могат да запазят глобалната си конкурентоспособност през следващите години, по-вероятно е те да отстъпят назад, освен ако не съумеят много сериозно да се трансформират". Освен това, Орбан иска да се преориентира към Изтока, разчитайки все по-малко на Брюксел и все повече - на потенциално печелившите пазари и инвестиции от Русия, Китай и близкоизточните държави.

Миналогодишната му реч, която визирам, се оказа наистина психологически поврат, тъй като Орбан на практика декларира, че възнамерява да забие нож в сърцето на онази, идеология, която навремето го възпита като политик. Преди повече от четвърт век, още като млад, той оглави Съюза на младите демократи (днешната управляваща партия Фидес) - една от най-амбициозните либерални формации в региона. През периода на прехода, съзнавайки политическата целесъобразност от това свое действие, той изтегли Фидес от Либералния интернационал и я направи член на Европейската народна партия, където са и християндемократите на сегашния германски канцлер Ангела Меркел.

Днес той отново еволюира, като новият му "ролеви модел", вече не е Меркел, а президентът на Русия Владимир Путин и неговия "железен" политически стил. Предвид очевидния провал на либералните икономически реформи и скъперничеството, демонстрирано от ЕС, едва ли трябва да се учудваме на решението на Орбан да се преориентира към Изтока.

Брюксел реагира с остра критика срещу унгарското правителство заради прокараните от него множество конституционни промени, които според ЕС ограничават правата на медиите и ерозират независимостта на съдебната система. Твърди се, че в страната нарастват расизмът и ксенофобията и, в частност, антирумънските и антисемитските настроения. В същото време държавата предприема стъпки за възстановяване контрола над икономиката и поставяне под контрол на чуждестранните инвестиции.

В известен смисъл, отношенията на Унгария с останалата Европа напомнят периода на 60-те години на миналия век, когато комунистическа Албания напусна Съветския блок и, демонстрирайки "трансконтинентална смелост", се ориентира към Китай. По онова време обаче, Албания беше малък играч, а Китай - бедна селска държава. Днес обаче Унгария е влиятелен член на ЕС, а китайският модел на развитие, който изведе Пекин до върха на глобалната икономика, придобива все по-голямо международно значение. С други думи, тук не става дума за "писукането на албанската мишка", защото новата нелиберална ос, която свързва Будапеща с Пекин и Москва, ще има далеч отиващи последици.

В края на краищата, унгарският премиер не е сам, а разполага с немалко европейски съюзници, подкрепящи неговия евроскептичен проект. Така наречените "крайнодесни" партии набират все повече гласове в социологическите проучвания, извършвани в най-различни точки на Стария континент. Така например, Националният фронт на Марин льо Пен спечели 25% от гласовете, превръщайки се в победител на изборите за Европейския парламент във Франция през май 2014. Малко преди това, на местните избори, Фронтът спечели кметски места в 12 общини, а анкетите сочат, че Льо Пен би спечелила президентските избори (насрочени за 2017), ако те се проведат днес. След терористичното нападение срещу редакцията на "Шарли Ебдо" Националният фронт лансира редица политически инициативи - от възстановяване на смъртното наказание, до затваряне на границите, с което отправи открито предизвикателство към европейския проект.

В Дания нарочената също за "крайно дясна" Народна партия спечели най-много гласове на изборите на Европейски парламент, а през ноември тя за първи път оглави класацията за най-предпочитана партия при евентуални национални избори. Тя призовава правителството в Копенхаген рязко да ограничи политиката на "отворени врати" по отношение на бежанците и да възстанови граничния контрол. Следвайки до голяма степен модела на поведение на германските "зелени" през 70-те години на миналия век, днес формации като Партията на независимостта във Великобритания, Партията на истинските фини и дори Шведски демократи, ерозират удобния досегашен консервативно-социалдемократически монопол на две традиционно конкуриращи се партии, редуващи се във властта в цяла Европа както по време на студената война, така и след това.

Ислямофобията, последвала убийствата във Франция, гарантира още по-мощния пробив на тези партии, които постепенно си извоюват водещи политически позиции. Настроенията, които се надигат срещу Исляма - по време на демонстрациите, в медиите или в хода на отделни сблъсъци - напомнят за отдавна забравената Европа от епохата на кръстоносните походи, или от времената, когато зараждащите се европейски национални държави се обединяват в юмрук срещу Османската империя, а европейската единство не се обосновава с икономически интереси или политически споразумения, а с необходимостта да бъде даден "цивилизационен" отпор на "неверниците".

Разбира се, днешна Европа е в далеч по-голяма степен оттогава мултикултурна територия и регионалната интеграция зависи от "единството на многообразието", какъвто е девизът на ЕС. В резултат, ръстът на антиислямските настроение се превръща във вътрешен проблем на европейския проект. Ако Европейският съюз не може да интегрира Исляма, целият комплекс на баланса между различните етнически, религиозни и културни групи на континента ще бъде поставен под въпрос.

Впрочем, евроскептицизмът не напредва само от дясната част на политическия спектър. В Гърция например, партията Сириза оспорва либерализма от леви позиции, осъществявайки масови протестни действия срещу програмите за сурови икономии на ЕС и МВФ, довели гръцката икономика до рецесия и накарали населението да излезе на улиците. Както навсякъде другаде в Европа, гръцката националистическа десница също се възползва от предимствата на икономическата криза, при това въпреки, че властите арестуваха лидера на "Златна зора" заради обвинения в убийство и други престъпления. На парламентарните избори през февруари 2015 Сириза постигна впечатляваща победа, като не и достигнаха само няколко гласа за да има абсолютно мнозинство в Парламента. Знаков за процеса на трансформация на европейската политическа сцена бе фактът, че партията веднага сформира правителство не с левоцентристите, а с консервативните националисти от "Независими гърци", които също се обявяват против мерките за сурови икономии, също са скептично настроени към ЕС и настояват за репресивни мерки срещу нелегалната имиграция.

Европейската единство си остава двупартиен проект на политически формации, застинали широко разкрачени в центъра на политическия спектър, но днес евроскептиците печелят все повече гласове със своята антифедералистка реторика за "деспотизма на Брюксел", постепенно доближавайки се до властта, и вече изглеждат напълно способни да "разпуснат" европейския проект.

Когато добродетелта се превръща в порок

В течение на десетилетия европейската интеграция се въртеше в един порочен кръг - просперитетът осигуряваше политическа подкрепа за по-нататъшната интеграция, която, на свой ред, стимулираше европейската икономика. Това несъмнено беше печеливша формула в света на конкуренцията. Но, след като европейският модел започна да се асоциира със самоограничаването и икономиите, а не с просперитета, този "добродетелен" кръг се превърна в "порочен". Проблемите с членството в еврозоната в една държава, възстановяването на граничния контрол - в друга, или повторното въвеждане на смъртното наказание - в трета, представляват самостоятелно развиващ се процес, който вкарва Европа в смъртоносна спирала, дори при положение, че поне засега, нито една държава-членка на ЕС (включително Гърция) не е предприела съдбоносната стъпка да излезе от него.

В Източна и Централна Европа нараства броят на онези, които не изпитват доверие към ЕС и смятат, че през постсъветската епоха Брюксел просто е заел мястото на Москва. Те твърдят, че ЕС определя параметрите на икономическата политика, която държавите членки често игнорират (поемайки свързаните с това рискове), а членовете на еврозоната разполагат с още по-малък контрол върху собствените си финанси. Дори ако декретите на Брюксел имат разумно икономическо обяснение и притежават известна демократична легитимност, за евроскептиците те пак означават загуба на суверенитет.

Така, всички онези чувства, които навремето ерозираха Съветската и Югославската федерации, започнаха да ерозират масовата подкрепа за Европейския съюз. Освен Полша и Германия, където ентусиазмът все още е доста силен, настроенията по отношение на ЕС в останалата част на континента са все по-негативни, независимо от оживлението след кризата на еврото. Подкрепата за европейския проект варира средно около 50% в много държави членки и е много по-ниска в някои от тях, като Италия и Гърция например.

Несъмнено, Европейският съюз представлява забележително постижение на съвременното изкуство на държавното управление. Той превърна континента, който изглеждаше обречен вечно да тъне в блатото на "историческите вражди", в един от най-хармонично развитите региона на планетата. Но опитвайки се да интегрира разнородните държави от бившия Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, комплексният федерален проект на ЕС се оказа твърде крехък в отсъствието на такава сериозна външна заплаха, каквато беше студената война. Още един икономически шок или координирано политическо предизвикателство са напълно в състояние, образно казано, да го "убият".

Единството в многообразието може да изглежда привлекателна концепция, но ЕС се нуждае от нещо повече от благозвучна реторика и добри намерения за да остане единен. Ако той не формулира по-добра рецепта за решаване на проблемите с икономическото неравенство, политическия екстремизъм и социалната нетърпимост, опонентите му скоро ще станат достатъчно силни за да обърнат назад процеса на евроинтеграция. Гарантираният при подобно развитие колапс на европейския проект би бил трагедия не само за Европа, но и за всички, надяващи се да преодолеят опасните съперничества от миналото и да намерят убежище далеч от смъртоносните конфликти на настоящето.

Бележки:

1. Ако искаме да сме честни, следва да отбележим, че мнозинството от членовете на нейните правителства и, в частност, финансовите и министри, с ужас си спомнят за страховитите сблъсъци лице в лице с "Желязната лейди" - абсолютно безкомпромисна, непримирима и постоянно повтаряща (ако вярваме на Найджъл Лоусън) фразата "това няма алтернатива", заради което в кулоарите на Уайтхол Маргарет Тачър се сдобива с прякора "Тина" (от първите букви на въпросната фраза "There is no alternative" - TINA).

2. Нещо като социален приют, институция за рехабилитация на бивши затворници, излекувани наркомани, алкохолици и психически болни.

-----------------------------------------

* Авторът е директор в Института за политически изследвания (IPS) във Вашингтон

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене