Европейският съюз: несъстоялата се империя

Сградата на ЕС със знамената на страните-членки отпредЕдва ли някой би оспорил тезата, че текущото политическо състояние на Европейския съюз се определя от параметрите, залегнали в неговите основи при създаването му, в пълно съответствие с интересите на онези, които ги формулират и залагат. В тази връзка е необходимо да очертаем двете фази в развитието на ЕС. Първата може да се дефинира като чисто европейска, докато втората - като по-скоро англосаксонска. Защо е така, ще стане ясно по-долу.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1784-evropeyskiyat-sayuz-nesastoyalata-se-imperiya

Етапите в изграждането на ЕС

Първият етап в развитието на Европейския съюз е периодът между създаването на Европейската общност за въглища и стомана, доминирана от Германия и Франция (в нея участват също ИталияБелгияЛюксембург и Холандия - б.р.), и разпадането на блока СИВ (т.нар. Съюз за икономическа взаимопомощ, обединяващ част от т.нар. "социалистически държави" - б.р.) и Съветския съюз. През този период развитието на ЕС се осъществява предимно в икономическата сфера и има икономически цели, освен това (което е и най-важното) то е икономически обосновано.

Вторият етап в развитието на ЕС е свързан с краха на блока СИВ и наложената от англосаксонската ос (САЩ-Великобритания) на Германия и Франция идея да бъде запълнен създалият се военно-политически и икономически вакуум в Източна Европа. Именно през този и следващия период, англосаксонците залагат под политическата конструкция на ЕС две "мини със забавено действие", предназначени да сработят в момента когато Европейският съюз изпълни възложените му цели: от една страна да се превърне в "обръч", сковаващ германската мощ, а от друга - да блокира възможността Русия, Китай и водещите европейски държави да формират обща евразийска зона за сигурност и търговия (1).

Ако през ХІХ век, с цел сдържането на Руската империя, се стимулира появата на обединена Германия, в края на ХХ век за сдържането на самата Германия и недопускането на руско-германски съюз на прага на 90-те години, в хода на разширяването на ЕС се променя политическата конструкция на Съюза, в резултат от което Германия може да прокарва в неговите рамки само своите финансово-икономически интереси, но няма възможност за сериозни политически маневри.

Ще напомним, че в резултат от Втората световна война, американците налагат на (Западна)Германия т.нар. "Канцлер акт" (Kanzlerakte), според който тя трябва да съгласува всичките си по-значими политически и икономически стъпки с Вашингтон. Според компетентни източници от германското разузнаване, срокът на действие на Kanzlerakte е до 2045, т.е. сто години след края на Втората световна война.

Тук е мястото да напомним, че първоначално германският проект за Общността за въглища и стомана, като основа на общата европейска интеграция, се възприема твърде скептично от Лондон и Вашингтон. Целият дотогавашен англосаксонски опит за обединяването на Европа в течение на близо двеста години доказва невъзможността на възникването на подобен съюз под някаква устойчива и, особено, икономически изгодна форма. Затова подписването през 1963 на договора за френско-германско сътрудничество се оказва доста неприятна изненада за Великобритания и САЩ.

Осъзнавайки, че процесите на европейска интеграция вече са стартирали и на практика оставят Великобритания в периферията си, Лондон се опитва да предложи на държавите от континентална Европа свой собствен вариант на Общ Съюз, различен от германския. Политическата борба между двата проекта се води около седем години и приключва с поражението на британците. Основната причина за провала им е наличието в германския проект на силно привлекателната за останалите стратегическа концепция за "новия общ европейски дом", в който да няма старши и младши партньори, т.е. "водещи" и "водени" държави-членки. В оригиналния си вид "германската" Обединена Европа се позиционира като аналог на голямото и задружно семейство на равноправните европейски народи, обединени от обща култура, обща история и общоприети икономически правила, еднакво изгодни за всички участници. В същото време, британският вариант на практика представлява леко префасонирана версия на концепцията за британската доминация. Формално, той също гарантира равнопоставеност на всички участници, но предвижда Великобритания да играе ролята на решаващ арбитър в икономическите, правните и дори политическите спорове.

Когато, благодарение на геополитическата неграмотност на съветското ръководство, Германия вече е готова за своето обединение и превръщането си в такъв глобален играч, какъвто англосаксонците не и позволяват да стане от времето на Бисмарк насам, в играта се намесва Франция, която (по внушение на англосаксонската ос) демонстрира склонност да приеме германското обединение, но само ако Берлин се съгласи с въвеждането на по-късен етап на единна европейска валута, отказвайки се от марката: "Именно това беше целта на Маастрихтския договор от 1992 за създаването на Европейския съюз. Докладът озаглавен "Общ пазар, обща валута", изготвен през 1990 под ръководството на бившия френски финансов министър Жак Делор, пледира за създаването на обща валута, аргументирайки го с това, че в противен случай общият европейски пазар няма да може да функционира. По-реалистична изглежда тезата на привържениците на идеята за общата валута, че въвеждането и би стимулирало формирането на общоевропейско съзнание и, че създаването на Европейска централна банка ще ознаменува трансфера на властта от националните правителства към наднационалните институции" (2).

Германия, която отлично се развива със своята национална валута – марката, и е в състояние само за няколко години да я наложи на целия Европейски съюз като базова валута, вместо това получава сериозен проблем в лицето на еврото (3). Така върху Германия, в качеството и на най-мощната европейска икономика, се стоварват не само ползите от емисията на новата валута, но и рисковете, свързани с необходимостта да подкрепя всички членове на ЕС без изключение, лишавайки се при това от значителна част от ресурсите на националната икономика и банковата си система.

Естествено, Берлин се съпротивлява на въвеждането на еврото, аргументирайки се, че първо следва да бъде създаден пълноценен политически съюз. Но тъй като няма шанс останалите държави да приемат идеята за политическо обединяване, германската позиция изглежда по-скоро като чисто технически прийом за предотвратяване или отлагане въвеждането на еврото: "Германия не гори от желание да се откаже от марката, която е символ на нейната икономическа мощ и привързаността и към ценовата стабилност. В крайна сметка, тя склонява да приеме създаването на еврото едва след като френския президент Франсоа Митеран декларира, че страната му ще подкрепи обединяването на Германия, само ако тя прегърне идеята за общата европейска валута" (4).

Интересно е, че именно Франция настоява изискването на Договора от Маастрихт държавите членки да могат да въведат еврото само, ако националният им дълг е под 60% от техния БВП, да отпадне, с цел те да бъдат стимулирани да се присъединят към еврозоната. Именно тази промяна на договора позволи в нея да влязат Гърция, Испания и Италия, което значително намали устойчивостта на новото обединение.

Кризата на европейския проект

В крайна сметка, през 2012-2014 всичко това приключва точно, както може да се очаква: икономиката на Германия се оказва подложена на свръхнатоварване, носейки на гърба си цялата силно различаваща се в икономически план Европа. В германския елит започват да осъзнават, че през последните двайсетина години страната им е била брутално използвана. В същото време икономиките на повечето европейски държави се намират в стагнация. Според мнозина експерти, основната причина е дисбалансът между икономиките от еврозоната и общата европейска валута.

Както посочват анализаторите, "въпреки оптимистичните декларации на държавите от ЕС и брюкселските бюрократи за преодоляване на кризата в еврозоната, истината е, че в Европа от дълги години е налице отрицателен растеж на БВП. Според данните от проучването на финландската Awaragroup, икономическият растеж на държавите от ЕС се осигурява изключително чрез мащабно нарастване на дълговото бреме. Ако извадим от показателите за ръста на БВП натрупания дълг, ще видим, че в Германия например икономиката е регистрирала спад с 16,5%, във Франция - с 30%, в Италия - с 32%, във Великобритания - с 47%, а в Испания - с 58%. Като цяло, отрицателният прираст на БВП на еврозоната е около 29%" (5).

Елитите също започват да осъзнават, че кризата на еврозоната до голяма степен се дължи на необходимостта да се поддържа една фикция, в лицето на еврото. Ако тази фикция бъде изоставена, дори държава като Гърция ще започне бързо да се възстановява, използвайки наличните си конкурентни предимства. Същото ще се случи и с другите страни членки.

Големият печеливш от сегашната ситуация отново се оказва англосаксонската ос. Бъдещето на Европа, като конкуриращ се с тях икономически и научно-технологически център, не интересува особено САЩ и Великобритания. Основната им цел е да сдържат обединена Германия, като благодарение на еврозоната англосаксонската ос отново съумя да постави вече обединена Германия под свой контрол.

Затова, ако Берлин се опита за "погребе" еврото, това автоматично би го превърнало в мишена на големите световни медии, които ще го обвинят, че се опитва да възроди Райха и ще стартират мащабна информационна война срещу него, припомняйки за всички стари германски грехове, включително за най-големия - Холокоста. Подобна политическа перспектива очевидно не е никак привлекателна за Германия. Изходът от тази ситуация е един - публично да се декларира, че страната прави всичко възможно за да спаси еврото, а на практика тихомълком да се работи срещу него.

Тезата, че именно англосаксонската ос използва сегашния модел на ЕС за сдържането на Германия, включително с помощта на постоянно дърпащия я надолу "източноевропейски воденичен камък", се потвърждава и от следния факт. В края на септември 2014 британският премиер Дейвид Камерън нанесе поредния удар под пояса на Берлин, който носи основното бреме на разходите по оцеляването на цялата крехка геополитическа конструкция на ЕС, обявявайки, че до края на 2017 в страната му ще се проведе референдум за оставането и в Съюза.

Интересно е, че самият Камерън, който предлага и идеята за референдума, се обявява против излизането на Великобритания от ЕС (6). От друга страна, съдейки по това, колко "демократично и открито" британските власти проведоха референдума за евентуалното отделяне на Шотландия от Обединеното кралство, резултатите от предстоящото допитване за членството на Великобритания в ЕС не би трябвало да пораждат съмнение - Лондон очевидно не възнамерява да плаща повече за "европейския банкет" и се готви да го напусне още преди процесът на разпадане на ЕС да започне на му нанася пряка вреда.

В същото време британският премиер използва референдума като един от основните елементи на осъществявания от Лондон шантаж на европейските институции с цел ЕС да възстанови правомощията на Великобритания в сферата на контрола над имиграцията, финансовото регулиране и борбата с престъпността. Според Камерън, това може да се постигне по пътя на преговорите, т.е. без страната му да напуска Съюза. Референдумът обаче се използва като коз, който може да влезе в действие, ако европейските чиновници се окажат прекалено упорити. Тук е мястото да напомним, че британците отдавна демонстрират недоволството си от прекалено големите (според Лондон) пълномощия на Европейския съд по правата на човека, като в тази връзка от няколко години насам се обсъжда възможността за ограничаване на юрисдикцията му по отношение на Обединеното кралство.

Защо Великобритания иска да напусне ЕС? Причините са прости - Съюзът всъщност не беше създаден с цел формирането на обединена Европа, а за да бъдат блокирани геополитически експанзионистичните планове на Германия след нейното обединение, а икономическата и мощ да бъде ограничена от необходимостта да поддържа неефективните икономики на източноевропейските държави. И ето че сега е настъпил моментът Германия да бъде оставена сама да се оправя с проблемите на Европа и да се направи необходимото Великобритания да не носи никаква отговорност и да не понася негативите от членството в ЕС. За целта Лондон ще се опита да остане в тези договори, които са изгодни за Великобритания и да напусне онези, които не го устройват. Сега нека опитаме да екстраполираме тази ситуация върху другите държави от ЕС, т.е. какво би станало, ако всички те последват британския пример и напуснат договорите, които не са им удобни по някаква причина и останат само в онези, които са приемливи за тях? ЕС просто ще се разпадне.
В тази връзка възниква въпросът, защо това, което е позволено на Великобритания, да не е позволено за останалите? Той няма и не би могъл да има отговор, следователно, при всеки сценарий на развитие на ситуацията, Лондон ще стартира процес на ерозиране институционалните основи на ЕС, без при това да позволява на Германия да действа по аналогичен начин, защото това би струтило цялата конструкция на Съюза.

Възможната алтернатива

Възможна ли е някаква алтернатива? Да си представим, че европейските "финансови ресурси" няма да се складират във Форт Нокс (както вероятно ще стане ако проектът за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - ТТІР, се реализира), а ще си останат в самата Европа и ще се използват за изграждането на една изключително мощна континентална конструкция - оста Берлин-Москва, която след това да бъде продължена в посока Анкара-Техеран-Пекин-Делхи, а ако японците успеят да скочат в последния вагон - и Токио, а пък ако не успеят - тогава крайна точка ще бъде Сеул. Именно това е "стоманената конструкция", способна да обедини евразийския суперконтинент в едно геикономическо цяло и да гарантира хармоничния модел на бъдещия многополюсен световен ред. Тя обаче, значително би отслабила (и дори маргинализирала) англосаксонската ос.

Общата външна политика означава превръщането на Европа в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да се работи, отколкото с трийсет големи и малки държави, всяка със собствени амбиции. Този процес е важен и, защото би сложил край на нескончаемите опити на определени източноевропейски държави да попречат на диалога между обединена Европа и Русия. За последната би било много по-лесно да работи с ЕС, ако той представлява също такава империя, каквато е и тя самата. В този контекст е очевидно, че реализацията на проектите за газопроводите „Северен поток“ и „Турски поток“, както и на редица други големи инфраструктурни проекти от Тихия до Атлантическия океан няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират ресурсната и технологичната независимост на Европа от САЩ.

Сдобивайки се с нови "енергийни опорни стълбове" и завършвайки процеса на политическото си обединение без участието на англосаксонската ос, за което мечтае континенталният европейски елит от Наполен до Бисмарк и след него, Европа ще може да се позиционира по нов начин и в глобалните политически отношения, което би се оказало поредната сериозна преграда пред изкушението на САЩ да се ориентират към едностранна силова тактика при решаването на глобалните въпроси. Обединена Европа ще има и ще може да формулира свои собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия Изток, и в Африка, и (още повече) в Русия.

"Северен поток" вече позволи на Германия да бъде не само краен получател на руския газ, но и, на практика, основната транзитна държава, което съществено укрепва геополитическата връзка между Берлин и Москва и би могло да послужи за реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм (7). По същия начин, "Турски поток" (ако бъде изграден) би въвел ред в газовия транзит, заобикаляйки Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест (не може да се изключва и варианта, някой ден Украйна да се превърне във втора руска държава и партньор на ЕАИС).

Резултат от реализацията на „Северен“ и „Турски поток“ ще стане рязкото понижаване на геополитическата роля на Източна Европа в контекста на интеграционните евразийски процеси, което (възможно) ще накара САЩ да се откажат от сегашната си усилена подкрепа на лимитрофните държави от региона.

Стълбовете на европейския проект

Както е известно, ЕС се създава на основата на пет фундаментални принципа: общите ценности, солидарността, субсидиарността; наднационалността и дегресивната пропорционалист. С общите ценности нещата са ясни -свободата, равенството, братството, човешките права и т.н. По същия начин стоят нещата и с принципа за солидарността. Несъмнено, всяка държава е ангажирана на първо място със собствените си проблеми, но в същото време всички заедно се стремят да помагат на по-слабите, смекчавайки диспропорциите в жизненото равнище на европейците. На онези страни членки, където то е под 75% от средното за ЕС, се отпуска финансова помощ.

Субсидиарността, т.е. стремежът максимално широк кръг от ключови решения да се вземат на най-ниското възможно ниво, защитава Съюза от прекалената бюрократизация и "разрива между управляващите и народа".

Наднационалността пък означава, че по конкретни въпроси всички членове на ЕС признават върховенството на общоевропейските закони по отношение на националните. Накрая, принципът за дегресивната пропорционалност е възприет като автоматична защита на "малките" държави членки от доминацията на "големите".

Управленските норми, наложени с Договора от Лисабон през 2009, формират ситуация, в която малките страни, които осигуряват незначителна част от БВП на ЕС, се ползват със същата степен на влияние върху общоевропейските решения като основните страни. - донори (8). Поради малките размери на своите икономики те са чувствителни към външното политическо и икономическо влияние и, в частност, към това на САЩ. Това позволява на Вашингтон, с цената на сравнително неголеми финансови разходи, да упражнява практически легален натиск върху външната и вътрешната политика на Европа.

Тази ситуация е резултат от съглашателската политика, породена от очевидното неприемане от страна на европейските държави на принципите, изложени в проекта за Конституцията на ЕС от 2004. На проведените по този повод национални референдуми, против "разтварянето" на националните граници и прехвърляне на значителна част от националния суверенитет към общоевропейските структури през 2005 се обявиха 54,9% от французите и 61,7% от холандците. Което само потвърди общата тенденция, очертала се в резултат от гласуванията в Дания през 1993 и в Ирландия през 2001. Сблъсквайки се с невъзможността да се съхрани принципът решенията на общоевропейско равнище да се вземат само с пълен консенсус, беше предложена (и след това включена в Договора от Лисабон) схемата за прокарване на решенията с квалифицирано мнозинство. По този начин, въпреки множеството процедурни тънкости, по своето влияние по време на гласуванията, гласът примерно на Литва (чиито БВП през 2013 беше 75,3 млрд. долара), се оказва равен на този на Германия (с БВП от 3585 млрд. долара), а гласът на Латвия (с БВП 45,4 млрд. долара) - на гласа на Франция (2501 млрд.) (9). Наблюдаваната днес повишена външнополитическа активност на Литва по въпросите, касаещи взаимоотношенията между ЕС и Русия (и особено по "украинския въпрос"), е следствие именно от възприемането на този принцип. Така, Литва, Латвия, Естония, Полша, Словакия, Унгария, България и други "нови европейци" се сдобиха с редица недостъпни за тях дотогава възможности да влияят върху крайната политика на целия ЕС (10).

В същото време, доколкото повечето от тях представляват "дотационни зони", те са критично зависими от външните инвестиции, което дава възможност за пряко влияние върху политиката на техните правителства по икономическите и дори по политическите въпроси. Този фактор е особено очевиден в Прибалтика, както и в епопеята с проваления руски проект за газопровода "Южен поток", където външните сили успяха да принудят правителството на България да прекрати работата по проекта, въпреки преките материални вреди за страната от това решение.

Всеки член на ЕС отчислява ежегодно в общата каса на Съюза определена сума. През 2011 например Франция е отчислила 18 млрд. евро, Германия - 19,6 млрд., Великобритания - 11,2 млрд. и т.н. От тази сума, на "нуждаещите се" страни членки се изплащат субсидии в рамките на различни секторни програми. Всъщност, такива субсидии се изплащат на всички, но едни от държавите, като Германия например, внасят 19,6 млрд., а получават субсидии от 12,1 млрд. евро. Всички източноевропейски страни членки, плюс Испания, Португалия и Ирландия, формират значителна част от бюджетните си приходи именно от тези дотации. За Унгария например, това са 26% от бюджета, за балтийските постсъветски държави - по 20%, във всяка, а при някои страни цифрата достига 40%.

Към това се наслагва наднационалният механизъм. Макар че европейските закони се "приемат" от страните членки по различен начин (някои се присъединяват, други не, някои ги подписват, но после не ги ратифицират), над тази правна "неразбория" стои общият процедурен механизъм. Което означава, че за инициирането на верижна реакция често се оказват достатъчно много малък брой гласове в само няколко комисии в Брюксел.

Нарушаването на принципа за пропорционалното представителство, съобразно числеността на населението, води до това, че сделката на идеологическа основа между няколко еврокомисари от Източна Европа може да осигури достатъчно "гласове" за стартирането на такива съдбоносни процеси, като налагането на мащабни външноикономически санкции срещу осмата икономика в света например. И то въпреки преките вреди от това решение за самия ЕС, като цяло.

Както е известно, политиката е концентриран израз на икономиката. Очевидно е, че политиците, "представляващи" БВП от 34 млрд долара всеки, ще разсъждават по-различно и в по-далечна перспектива, отколкото онези, които "представляват" примерно само 140 хиляди избиратели в една страна, чиито БВП е под нивото на "статистическия шум" на фона на общите мащаби на икономиката на Европа. Затова, колкото и да се оплакват държави като Финландия например, от загубите, които търпят от санкциите срещу Русия, те очевидно не са в състояние да отменят погрешното "общо решение. Нито пък могат просто да се откажат да го изпълняват, защото това би било в разрез с принципа за наднационалността. Решението, взето по общата процедура, може да бъде отменена пак с обща процедура. А това е същата процедура, при която Германия разполага само с 99 гласа, Франция –със 72, а проамериканската "полско-балтийски ос" – с цели 153 гласа. Ето как стана възможно санкциите на ЕС срещу Русия да бъдат стартирани от САЩ, с посредничеството на Великобритания, чиято икономика е най-слабо зависима от общоевропейската, и използвайки за целта антируските фобии на Прибалтика и Полша (11).

Съответно, политическият лидер на ЕС - Германия, може да прокара решенията си, само ако бъдат подкрепени от Великобритания и Източна Европа, които на свой ред са зависими от САЩ и реализират именно онази политика, които им внушават от Вашинггон. Възниква логичния въпрос, кой в такъв случай е истинският политически лидер на ЕС? Отговорът е еднозначен - САЩ. Що се отнася до Германия, тя просто е основния икономически донор, гарантиращ функционирането на американската политическа машина в Европа (12).

Колко дълго би могъл да работи този модел на ЕС, при който плюсовете са за САЩ, а разходите - за Германия и Франция? Още повече, че както показахме по-горе, цялата политическа и икономическа конструкция на Съюза се крепи само благодарение на нарастващия дълг, чието бреме се стоварва най-вече върху германските и френските данъкоплатци и бизнеса в двете страни.

В резултат от това, днес европейските елити са изправени пред екзистенциалния въпрос, какво да се прави? Те очевидно не могат да обвинят директно САЩ и Великобритания, че са заложили тези готови всеки момент да избухнат мини при формирането на сегашния модел на ЕС, тъй като това би поставило под въпрос собствената им професионална компетентност. Следователно им се налага да открият някаква много сериозна външна глобална заплаха за европейския проект. Възможно е това да се окаже "ислямисткият тероризъм", който (също както в САЩ през 2001) да осигури легитимната промяна не просто на модела, но и на вектора на общоевропейското политическо развитие.

Ерозията на сегашния икономически модел

В момента в Европа са налице редица предпоставки за уязвимостта на ЕС като единно териториално, политическо и икономическо образувание. В значителна степен, всички те имат синтетичен (т.е. многосъставен) характер и са тясно свързани помежду си. Според техните източници и базови характеристики обаче, те могат да се групират в няколко основни направления. Едно от тях е дисбалансът и непропорционалността между страните членки на ЕС при вземането на политическите решения, на който се спряхме по-горе.

Второто важно направление с критично влияние върху европейските перспективи е фактът, че в момента ЕС представлява по-скоро конфедерация от европейски държави със сравнително ниска степен на вътрешна устойчивост, особено политическа. Този извод се налага от анализа на процеса и резултатите от гласуването на страните членки по въпроса за консолидирания бюджет на ЕС през следващите седем години. Срещата на върха за седемгодишната финансова рамка на Европейския съюз (2014-2020) през февруари 2013 се превърна в открит пазарлък между евродепутатите, защитаващи "своите национални интереси" (13). И то, въпреки, че общата сума на европейския бюджет е под 1% от консолидирания БВП на еврозоната. За сравнение, федералният бюджет на САЩ се равнява на 24% от БВП на страната.

Важно е да отбележим, че, както изглежда, степента на тези обвързаности демонстрира тенденция към отслабване. Във всеки случай, приетият през февруари 2013 бюджет на ЕС за периода 2014-2020, за първи път през 56-годишното съществуване на Съюза, не нараства, а намалява. При това, не след отчитането на инфлацията и другите финансови фактори, а в абсолютно изражение. Това нагледно демонстрира колко крехък е ЕС, като държавно образувание, както и слабостта на обединяващите го политически и финансови връзки.

Така, държавите от Централна и Източна Европа разглеждат консолидирания бюджет на ЕС на първо място като източник на бюджетни дотации. Въпреки многобройните декларирани неикономически цели - от развитие на научните иновации до защитата на околната среда, на практика за тях са предвидени само 20% от бюджета. Всичко останало отива за дотации и "изравняване" на жизненото равнище в страните членки.

Капацитетът на собствените вътрешни пазари на Съюза вече не е достатъчен за съхраняването на традиционно високото жизнено равнише и продължаване финансирането на периферните държави от ЕС. Това води до силна зависимост от размерите на европейския износ, чието значение за европейската икономика нараства непрекъснато с всяка изминала година.

През 2012 делът на европейския износ достигна 32,5% от световния. Това е три пъти повече от експортния дял на Китай и почти четири пъти повече от този на САЩ. Важно е да отбележим, че тази зависимост се изразява крайно неравномерно. Според структурата на външната си търговия, държавите от ЕС доста ясно се разделят на три категории. Първата включва страните членки, чиято икономика е най-малко свързана с търговията вътре в ЕС. Тоест, делът на външнотърговският им баланс с другите членове на Съюза не надхвърля 35%. Това са Франция, Италия, Великобритания и Испания. Втората група включва държави с приблизително еднакъв баланс. При тях делът на търговията им извън ЕС варира от 40% до 65%. Това са Германия, Австрия, Полша, Швеция, Дания, България и Латвия. В третата група са Чехия, Белгия, Холандия и някои други страни, в чиято външна търговия делът на партньорите от ЕС се колебае между 77% (Чехия) и 93% (Словакия).

Следва да посочим, че е налице и голямо разминаване между споменатите по-горе външнотърговски връзки. Балансът на Германия е стриктно и равномерно разпределен между основните и търговски партньори. Така например, макар че Русия е важен търговски партньор, на нея се пада само 3,8% от износа, докато износът на Финландия в Русия достига 9,6%, а за Полша Русия е втория, след Германия, най-голям външнотърговски партньор. Неравномерният характер на тази зависимост се илюстрира и от руските икономически контрасанкции, които удариха най-силно икономиките на Финландия, балтийските постсъветски държави и Полша.

При това, през периода 2009-2012, консолидираното салдо на външнотърговския баланс на ЕС оставаше отрицателно (примерно 100 млрд евро годишно, варирайки от -67,6 млрд. евро през 2009 до -98,5 млрд. евро през 2011) (14). Едва през 2012 ЕС успя да съкрати външнотърговския си дефицит до 34 млрд. евро.

Тоест, можем да констатираме, че вътрешното равнище на икономическо благосъстояние на ЕС изключително силно зависи от стабилността на външната търговия и капацитета на външните пазари. Всяко мащабно съкращаване на обемите на експорта води до свиване на финансовите обеми вътре в ЕС, а това означава и до спад на привлекателността на европейската идея за почти всички страни членки, може би с изключение на Германия, Белгия и Холандия, които са основните донори на Съюза.

От ключово значение при оценката на общата ситуация в ЕС е липсата на достатъчно запаси от суровини за индустрията и, особено, на собствени енергоносители. Това води до не по-малко силна (отколкото от експорта на собствената им продукция) зависимост на държавите от ЕС от вносните доставки. Като цяло, консолидираният внос на Съюза се равнява на 33% от световния. Това е три пъти повече от китайския и 2,7 пъти повече от американския.

Сред ключовите пера на вноса са енергоносителите. Формално, 25% от енергийните нужди на Европа се покриват от вътрешно производство (АЕЦ, ВЕЦ, ТЕЦ, слънчеви и други алтернативни електроцентрали, например работещи с биогаз). Още 25% се покриват от добива на газ и петрол в шелфа на Северно море. Основните производители тук са Норвегия, Великобритания и Холандия. 25% от енергоносителите се купуват от Русия, а останалите се доставят от САЩ и Близкия Изток. При това делът на катарския втечнен природен газ (LNG) е доминиращ. В същото време в Европа разпределението на каналите на доставките, както и картината по отношение на износа, имат ярко изразен неравномерен характер. Така например, близкоизточният LNG се купува най-вече от Южна Европа (Гърция, Испания, Португалия и, частично, Италия), като известно количество стига и до Полша. В същото време Северна, Западна и Източна Европа (и особено Прибалтика) в повечето случаи разчитат на добива в Северно море и на руския Газпром.

В частност, само по отношение на газа, собственият добив в Северно море гарантира едва 1/3 от общите потребности на европейската икономика от този енергоносител. Още 1/3 (150 млрд. куб. м) се купуват от Русия. Останалото количество идва от други региони, включително САЩ, Латинска Америка, Африка и Близкия Изток. Въпреки значителните разлики в цените, както и сложната конструкция на газовия пазар, на който едновременно се използват и договорната схема на продажби от Газпром, и спотовата схема от мнозина други доставчици, в момента европейската икономика, като цяло, е балансирана на ценово ниво, около 350-450 долара за хиляда куб. м.

Промяната на този баланс (независимо от причината) към по-високи цени (стойността на внасяния от Катар LNG например достига 600-640 долара за хиляда куб. м) води автоматично до ръст на себестойността на европейските стоки, т.е. до понижаване на конкурентоспособността им на международните пазари. Отчитайки, че ЕС се надява да повиши конкурентоспособността си, въвеждайки през 2015-2016 т.нар. количествени облекчения - QE (чрез отслабването на еврото от 1,2 до прогнозираните 0,9-0,85), средно с 25%-29%, можем да оценим стойността на 1%-ният ръст на европейската конкурентоспособност на 41,3 млрд. евро. Следователно, на толкова ще се равняват годишните загуби на ЕС от всеки процент ръст на средната цена на газа, внасян от Съюза.

Важно е да отбележим и, че обемите на газовия добив в Северно море постепенно намаляват. Върхът на добива очевидно вече е преминат, т.е. в средносрочна перспектива в ЕС ще се формира нарастващ с всяка изминала година дефицит на енергоносители, който ще води до разширяване дела на руските доставки от сегашните 30% до 40% и повече. Брюксел очевидно не е склонен да се примири с тази перспектива и се опитва да предприема различни стъпки за да намали зависимостта си от руския си доставчик.

В момента обаче, Европа е изправена пред труден избор. Алтернативните енергийни доставки, например от района на Близкия Изток, са възможни, но са значително по-скъпи от руските, което влияе крайно негативно върху общата конкурентоспособност на европейската икономика на международния пазар.

Доставките на LNG от САЩ не са по-евтини от катарските. При това те до голяма степен се осигуряват от добива на шистов газ, който рязко намаля след миналогодишния драстичен спад на цените на суровия петрол. Впрочем, освен с икономически, доставките от Близкия Изток са съпроводени и с политически проблеми, поради възникналата там заплаха от страна на Ислямска държава.

Деиндустриализацията на европейската периферия

Друг сериозен фактор е прогресивното разрушаване на икономиките и най-вече деиндустриализацията на периферните европейски държави, които губят икономическата надпревара с Германия. Свободният достъп до евтини кредити и либерализираният пазар на стоки и услуги доведоха до скок на потреблението в периферните страни, достигнало нивото на големите развити държави с много по-високо жизнено равнище, докато икономическите им характеристики и показатели, както и качеството на управление (включително на държавата) при тях си остана на нивото на развиващите се държави. Цената за този разрив беше нарастващия дефицит на държавния бюджет и разрушаването на националната икономика.

Вече е ясно, че характерът на този процес не зависи от размерите на конкретните страни или от това, кога са станали членки на ЕС. Последното влияе само върху общите темпове на индустриалната им деградация. Нагледен пример за казаното по-горе е сравнението между ситуацията в Гърция, която влезе в ЕС през 1981, и Латвия, присъединила се към Съюза на 1 май 2004. И в двата случая, през първите няколко години се наблюдава забележим ръст на националния БВП и общото ниво на благосъстояние на населението. Той обаче се гарантира предимно за сметка на външните кредитни ресурси и приватизацията на държавната собственост. Собствената индустрия, която не издържа на конкуренцията на европейската (най-вече германската, в по-малка степен - френската и в още по-малка степен - британската), по правило фалира. Така, делът на индустрията в гръцкия БВП пада от 23% (1981) до 2,49% (2009). Делът на селското стопанство пък намалява от 12% до 7%. Ръст бележи само туризмът и сферата на услугите, като цяло (от 31% до 63,4% от БВП), но мащабът на генерираните от този отрасъл приходи не позволява да се компенсират загубите от фалита на другите сегменти на националната икономика.

Ситуацията се влоши особено от кризата през 2008, която окончателно демонстрира, че "гръцкото икономическо чудо", до голяма степен, се дължеше на следвоенните американски дотации, а впоследствие - на подкрепата на ЕС. Което пък доведе до формирането на политическа класа, сляпо вярваща и разчитаща на помощта на международните партньори. Парадоксът е, че създавайки "идеална" социална държава, на основата на западните дотации, гърците ерозираха системата на самостоятелно функциониране на държавните институции и политическата система. В крайна сметка, целият регион се оказа в значително финансова и дори продоволствена зависимост от водещите държави в ЕС. Следва да отбележим, че в момента нивото на продоволствено самоосигуряване на Гърция е под 70%.

Общата картина на последиците от присъединяването на Латвия към ЕС се различава от гръцката само по темповете на разрушаване на латвийската индустрия (15). През 1996 селското стопанство и индустрията осигуряват 30,1% от цялата добавъчна стойност, като в тях са заети 36,3% от всички работещи в страната. През първите осем години след присъединяването към ЕС делът на селското стопанство в националния БВП е намалял три пъти, а този на индустрията - два пъти. Затова пък търговията на едро и дребно, транспортът и логистиката, информационните и комуникационни услуги демонстрират рекорден дял от 32,5%. В момента Латвия също не е в състояние да си осигури сама необходимите и продоволствени и индустриални стоки. При това, през 2012 размерът на външния и дълг надхвърли 131% от БВП. Същият резултат е налице в Литва, Естония, както и в цяла Югоизточна Европа.

Вътре в ЕС очевидно се формира неоколониален икономически модел. Присъединяването към първоначалната Европейска общност за въглища и стомана (Германия, Белгия, Люксембург, Франция, Холандия и Италия) на други, предимно малки периферни държави от континента означаваше на практика попадането им в колониална зависимост. Формално равните условия за икономическо сътрудничество реално водят до ликвидирането на индустриалната съставляваща на икономиките на въпросните страни. Дори такива изключения като традиционно индустриалната Чехия и доста силната икономически Полша, не избегнаха тази участ. Само че, за разлика от класическия колониализъм, европейският модел се съпътства със значително по обем пряко финансиране на страните от деградиращата периферия от страна на водещите икономики в ЕС.

Според доклада на международната одиторска компания KPMG (за периода 2007-2013), регионът на Централна и Източна Европа си остава "депресивен и дотационен": поне 18%  от съвкупния му БВП се формира от дотации от еврофондовете (16). В това отношение, икономически най-успешна страна е Словакия, чиито БВП само на 11,6% се формира от дотации. Делът на дотациите от ЕС в постъветска Прибалтика е сред най-високите в Съюза - 20%. Той е по-голям само в Унгария (25,5%). 1/3 от бюджета на Литва се формира от преки постъпления от централните европейски фондове.

Необходимостта от съхраняване на дотационната система понижава общата ефективност на европейската икономика и конкурентоспособността на европейските стоки на външните пазари. Освен това, дотациите задълбочават ерозията на производителната част от националните икономики на "вътрешните колонии на ЕС", а това означава и спад на покупателната им способност. Тоест, пласментните пазари вътре в Съюза се съкращават, а зависимостта от външните пазари нараства.

При това, с всяка изминала година, отказът от дотациите изглежда все по-малко възможен, тъй като води автоматично до появата на обширни зони на бедност, с население не по-малко от 50-70 млн. души. На всичкото отгоре, той ще стимулира мащабното свиване на вътрешноевропейските пласментни пазари за индустриалните стоки, чието съществуване, в по-голямата им част, се гарантира именно от въпросните дотации.

На практика в момента периферията на ЕС изпълнява ролята на своеобразно "село", захранващо "града"с евтина работна ръка и суровини и използвано за пазар на скъпите "градски" индустриални стоки. Това обаче струва на "града" (т.е. на държавите-донори) много пари.

Когато се обсъждаше консолидирания бюджет на ЕС за 2014-2020, от планираните за 2014 1012 млрд. евро, 40% трябваше да отидат за аграрни субсидии, а 36% за субсидиране на бедните държави членки на Съюза (т.нар. структурни и кохезионни фондове). Последното означава, че за съхраняване на сегашното положение в Централна и Източна Европа през миналата година са изразходвани около 360 млрд. евро.

Важно е да отбележим, че съчетаването на аграрните субсидии със стриктните вътрешни квоти на обемите на селскостопанското производство води до формирането в периферните страни (които в миналото бяха до голяма степен аграрни) на широк слой от "рентиери" сред селското население. От една страна, рентата не им гарантира кой знае колко високо жизнено равнище, но в същото време покрива всичките им базови потребности, без дори да си мръднат пръста. В същото време, появата на каквито и да било официални доходи, без значение от размера им (дори ако са многократно по-малки от "рентата"), лишава фермера от въпросната "рента". Така се формира цяло поколение, което не може и не смята за необходимо да работи и живее само с тази "рента". В Полща например, делът на тези селски "рентиери" вече е достигнал 11,4% от трудоспособното селско население.

На свой ред, "преселниците от селата", емигриращи в търсене на по-добра съдба в градовете, се оказват там в положението на също толкова нископлатена работна сила, както и имигрантите от Близкия и Средния Изток или от Северна и Централна Африка. Което пък се превръща в отлична питателна среда за възхода на радикалните настроения сред "традиционното европейско население". Макар че този фактор е характерен предимно за Централна и Южна Европа. Проникващите в Европа граждани на близкоизточни и африкански държави се заселват предимно в по-богатите европейски страни. Поне засега те не се насочват към Полша и Прибалтика. В същото време Брюксел вече обяви, че ще стартира програма за допълнително материално стимулиране на преселването на имигранти в тези райони на ЕС. Освен другите, официално обявени цели, реализацията на този проект се позиционира като начин за компенсирането на демографския проблем (който, в частност, стои особено остро пред държавите от Прибалтика, чието население от 2004 насам е намаляло с над 30%, в сравнение с нивото преди присъединяването към ЕС).

Така например, при влизането и в ЕС през 2004, в Латвия са живели 2,319 млн. души. През 2008 броят им е намалял до 2,27 млн., а в края на 2014 - до 1,99 млн. души. Запазването на тази тенденция, позволява да се прогнозира депопулацията на Латвия до ниво от 1,5 млн. души, през 2030.

Предвид заинтересоваността на управляващите в тези държави (а и не само в тях, същото се отнася например и за България) елити от разширяване обема на "централната" финансова помощ, не може да се изключи, че те ще склонят да реализират споменатата по-горе програма за приемане на неевропейски имигранти. А заради ниската плътност на населението там, появата на мюсюлмански анклави ще се окаже неизбежно.

Всичко казано дотук илюстрира нарастващата зависимост на икономиката на ЕС от надеждността на функционирането на европейската банкова система. Или по-точно от размерите на свободния и капитал. Предвид текущото състояние на нещата в банковата сфера, следва да констатираме, че в момента банковата система на ЕС е претоварена. Основната част от кредитните и ресурси е обвързана с различните програми за европейско подпомагане. При това с тях са ангажирани дори малките търговски банки със сравнително неголеми собствени капитали. Което е признак за дефицит на свободни ресурси в еврозоната.

Още след кризата през 2008, когато за стабилизирането на гръцката икономика бяха необходими 100 млрд. евро, под формата на финансова помощ, намирането им породи сериозни проблеми. Макар че по-късно Брюксел съумя да събере не само тази сума, но и да "налее" в Гърция (през 2010-2013) цели 237 млрд. евро, преведени на три транша, последвалата дискусия за необходимите по-нататъшни мерки показа, че ситуацията с кредитните ресурси е близка до критичната.

За гарантиране относителната стабилност на европейската валута и банковата система на страните членки на ЕС се налага отписването на част от суверенния гръцки дълг, поне в размер на 30%-50% от текущия му номинален размер. Но, за водещите държави-донори (например за Германия), дори отписването на 17 млрд. евро е съвършено неприемливо, което официално бе обявено от немския финансов министър.

Ситуацията се усложнява от това, че освен общия дълг на Гърция, към "съмнителните" могат да бъдат отнесени и дълговете на Ирландия (1,89 трлн. евро, т.е. 1137% от БВП), Испания (1,99 трлн. евро или 164% от БВП), Португалия (0,445 трлн. евро или 232% от БВП) и, донякъде, на Италия (2,28 трлн. евро или 144% от БВП), които се равняват общо на 7,101 трлн. евро. С други думи, невъзвращаеми или много проблемни се оказват над 62% от всички взаимни задължения в ЕС. Тази сума е съпоставима с половината от годишния БВП на целия Европейски съюз през 2013 (17).

При това, ако вземем предвид споменатата по-горе зависимост на бюджетите на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) от дотациите от централните европейски фондове, можем да направим следния извод. Освен изброените, в една или друга степен, лоши се оказват държавните дългове на всички държави от ЦИЕ. Това увеличава обема на критично замразените финансови ресурси на ЕС до ниво от 75%-78%. Косвено, критичния характер на това ниво се потвърждава и от размерите на обявените от Европейската централна банка количествени облекчения (1,2 трлн. евро през следващата година и половина, т.е. до средата на 2016).

Сценарии за развитието на икономическата и политическата криза

Анализът на текущото политическо и икономическо състояние на ЕС позволява да се очертаят три ключови за функционирането му сфери: контрола над финансовата система, контрола над политическата система и контрола над гражданското население. В зависимост от степента на успешното им гарантиране, по-нататъшните събития могат да се развият по три основни варианта.

Първият е запазването на ЕС в сегашните, или близки до тях, граници и сериозната му вътрешна трансформация.

Втория е разпадането на ЕС, в сегашния му вид, загубата на най-малко значимите за европейската икономика държави и формирането от останалите на нова съюзна структура, в чиято основа могат да бъдат оставени постановките на Лисабонския договор, или пък някакви нови принципи на правно и политическо устройство.

Третият вариант включва пълното разпадане на ЕС на отделни самостоятелни национални държави и възстановяване на техните митнически и други граници. Теоретично, на някои територии, особено в страните от бивша Югославия, в Албания и, евентуално, в Прибалтика е възможен пълният колапс на държавата и появата на обширни зони на правов и социален хаос. Подобен радикален вариант обаче, изглежда най-малко вероятен.

Начало на изпитанието на "устойчивостта" на ЕС най-вероятно ще постави финансовата криза, породена от дълбоките проблеми на банковата система в еврозоната (18). В частност, отказът на Гърция да продължи да изплаща суверенния си дълг, както и прекратяване реализацията на програмата за структурни преобразувания в гръцката икономика, разработена от ЕС, ЕЦБ и МВФ. Сегашният премиер на страната вече обяви серия от неотложни мерки за изваждането на Гърция от кризата. Сред тях е прекратяването (или по-скоро преориентацията в източна посока, т.е. към Китай и Русия) на приватизацията на държавна собственост, както и преразглеждане на някои вече проведени търгове. Говори се за ревизия на всички държавни (или взети с държавни гаранции) задължения и "справедливостта на лихвите по тях". Сред вариантите за решаване на проблема все още остават пълното прекратяване на плащанията по дълга до началото на възраждането на националната икономика и стабилният ръст на гръция БВП.

Както е известно, това провокира твърдата реакция на ЕЦБ и ЕС, съдържаща и редица конкретни заплахи. Например, за пълното прекратяване достъпа на Гърция до европейски кредити. Макар че е възможно да блъфира, Атина демонстрира известно безразличие към тези заплахи, както и готовност да търси помощ от държавите от BRICS. А, ако се наложи, дори да напусне ЕС.

Важно е да осъзнаем, че каквото и решение да вземе ЕС относно гръцките дългове, то няма да е добро. Текущото състояние на гръцката икономика изключва тя да продължи да бъде кредитирана по досегашните пазарни критерии, дори ако става дума само за получаването на нови заеми за изплащане единствено на лихвите по предишните. Гърция може да бъде удържана в ЕС и еврозоната само ако и бъдат предоставени "специални условия". Например, пълното безвъзмездно опрощаване на значителна част (не по-малко от 1/3, а най-вероятно - поне половината) от текущия и дълг и значителното удължаване на сроковете за изплащане на останалата част, като задължително бъде понижен лихвения процент по нея. При подобно развитие обаче, същите привилегии биха поискали и другите големи длъжници, като Испания, Португалия, Ирландия и дори Италия (19). Което автоматично ще трансформира финансовия размер на опростения дълг от гръцките 500 млрд. евро до гигантската сума от 5-6 трлн. евро, нещо съвършено непостижимо в европейските реалности.

В същото време ЕС не може да опрости дълговете само на Гърция, отказвайки това на останалите. Защото това би накарало последните да напуснат Съюза, решавайки по този сравнително прост начин финансовите си проблеми. Предвид мащабите на сумите и популистката привлекателност на подобна стъпка, дори обединеният натиск на Брюксел и англосаксонската ос няма да може да попречи на "дезертьорите" да я направят. В същото време, съгласието на Брюксел Гърция да напусне ЕС ще доведе до същите последици, по същата мотивационна схема.

При всеки от споменатите варианти на развитие, банковата криза в ЕС става неизбежна. В началото тя ще засегне малките, включително провинциалните (в Германия) банки на основните държави-донори, а породената от фалитите им паника сред вложителите със сигурност ще засегне средните, а вероятно и големите банки. Освен това, гръцкият пример може да провокира сходни по смисъла си стъпки на правителствата на редица други големи европейски държави-длъжници. Например в Португалия, където през есента на 2015 също трябва да се проведат парламентарни избори, в които да надделеят привържениците на укрепването на "суверенитета".

До голяма степен, за началото на такава криза могат да спомогнат и резултатите от насрочените  за началото на май 2015 парламентарни избори във Великобритания. При победа на консерваторите, Лондон със сигурност ще проведе националния референдум за излизане на страната от ЕС. Предвид текущите проблеми с трудовата миграция (особено нелегалната) и силното желание на британците за възстановяване на граничния и митнически контрол по границите на страната, мнозинството от населението вероятно ще гласува за отделянето и от ЕС. Впрочем, дори самият факт на подготовката за такъв референдум може да тласне банковата система на Европа към ревизия на своите баланси и активизация на процедурата по връщане на дълговете, включително и предсрочно.

Тъй като значителна част от съвкупния външен дълг на ЕС от 11 трлн. евро се формира за сметка на задълженията на държавите с кризисна икономика, това означава, че банките ще могат да си върнат предсрочно вече отпуснатите кредити само с много голям дисконт, т.е отстъпка (20). За погасяването на задълженията, чиито обем в много европейски държави е съпоставим с размера на техния БВП, националните правителства ще бъдат принудени да пристъпят към мащабно съкращаване на бюджетните разходи, най-вече в държавната, а също във военната и социалната сфери. Този процес е неизбежен, като варианти са възможни само по отношение на размерите, сроковете и структурата на драстичното орязване на разходнната част.

Неизбежно следствие от тези мерки ще бъде началото на рецесия в цялата еврозона, икономическият спад и почти гарантираните мащабни граждански протести, включително и радикални. В Париж например, дори и без някакъв особен повод, по време на коледните празници младите хулигани подпалват по около 600 автомобили. Пример за това, колко лесно протестите в Европа могат да се трансформират в масови погроми и вандализъм, са и акциите на антиглобалистите, които през март 2002 изведоха на улиците в Барселона 250 хиляди демонстранти. Когато информацията за мащабите на финансовите загуби стигне до масите, протестите най-вероятно ще прераснат в мащабни бунтове.

И това е само първата критична точка в хода на събитията. Ако Брюксел съумее да удържи ситуацията под контрол, ЕС, като общност, има шанс да оцелее. Това обаче ще изисква радикалното преразглеждане на разпределението на властовите пълномощия между центъра и националните правителства в посока към значителното съкращаване властта на последните. Но дори ако нещата се развият по този начин, икономиката на цялата Южна и Източна Европа (Португалия, Испания, Гърция, балканските държави, Полша и Прибалтика) ще изпаднат в продължителна фундаментална криза. Възможно е тя да засегне и Италия.

Впрочем, в момента, при възникване на кризисни ситуации националните държави в Европа демонстрират устойчива тенденция за търсене на решения на проблемите си отделно от останалия Европейски съюз и дори във вреда на другите му членове. При това следва да отчитаме и традиционното за Европа неприемане на тенденцията за увеличаване властта на Германия и Франция (и най-вече на Германия), което ще направи всяко ограничаване на пълномощията на националните правителства много трудно постижимо. Между другото, идеите за излизане поне от еврозоната, ако не и от ЕС, вече започват да се разпространяват и в самата Германия.

За това съдейства процесът на изкупуване на държавните дългове на страните от еврозоната от ЕЦБ. Идеята е, че напускането на ЕС най-вероятно ще доведе до рухването на Съюза, чиито развалини ще погребат и дълговите задължения. Тоест, дълговете могат и въобще да не бъдат връщани. За редица държави от Южна Европа този вариант изглежда най-предпочитания от всички възможни. Впрочем, в тези условия аналогично биха реагирали всички национални правителства, което означава, че Брюксел няма да може да удържи контрола над ЕС.

Възможно е една от ключовите роли в този процес да изиграе липсата на действени механизми за принуждаване на националните правителства към стриктно спазване на общоевропейските финансови норми по основните икономически параметри. Например за съотношението между външния дълг и БВП или за пределните обеми на вътрешните отраслови дотации. Оказвайки се изправени пред тежка структурна икономическа и, съответно, социално-политическа криза, националните правителства най-вероятно ще предприемат всички мерки, които сметнат за необходими, дори ако те са в очевиден разрез с общоевропейските нормативи. Включително, да се възползват от възможността да прехвърлят частично собствените си икономически проблеми върху плещите на по-успешните членове на ЕС, използвайки системата на общата европейска валута.

Ако мащабите на кризата се окажат достатъчно сериозни обаче, за държавите-донори (и, в частност, за Германия, Белгия и Холандия) може да се окаже твърде тежко, или дори невъзможно, да продължат да "носят" на гърба на собствените си национални икономики това допълнително бреме. При подобно развитие, е доста вероятно инициатори на отказа от запазването на Обединена Европа да се окажат Белгия и Холандия, които имат по-малка икономическа тежест и затова са по-чувствителни към "допълнителните натоварвания", отколкото Германия например. Макар че в Берлин също има достатъчно прагматици, осъзнаващи последиците от съхраняването на Обединена Европа за собствената им страна и  подготвящи я да "напусне навреме потъващия кораб".

Възможното разпадане на обединена Европа

Тоест, ако стабилизацията на ЕС в сегашния му вид се окаже невъзможна, ще станем свидетели на разпадането на Обединена Европа на национални държави (21). При това не може да се изключва на власт в тях да дойдат радикално настроени правителства. В Северна, Западна и Централна Европа те, най-вероятно, ще бъдат дясноориентирани, а в Южна Европа - леви. В Източна Европа пък е най-вероятно идването на власт на обикновени популисти, без ясни политически възгледи. Всички те обаче ще бъдат принудени да решават проблема с икономическата криза, посредством понижаване на жизненото равнище, съкращаване на социалните гаранции и ограничаване на гражданските права.

Разбира се, възможен е и междинен вариант. От ЕС могат да се "откъснат" държавите от Южна и Източна Европа, а на Балканите да възникне правов и гражданских вакуум, способен да провокира гражданска война. Това сериозно ще промени баланса на политическите сили в Западна Европа, създавайки предпоставки за преформатирането на остатъците от ЕС в централизирана държава, чрез рязкото понижаване статута или дори премахването на националните правителства. Лидер на този "нов ЕС" най-вероятно ще стане Германия. В същото време, не може да се изключва възраждане на френско-германските политически и исторически търкания, което пък да доведе до откъсването от ЕС в отделни образувания не само на Великобритания (което при всички случаи е абсолютно неизбежно), но и на Франция.

В този случай ЕС най-вероятно ще се разпадне на три „микроимперии", чиято конфигурация ще се определя от стабилността на взаимните търговски връзки на участниците в тях. Най-голямата ще бъде германската, по-малка ще е френската, а най-малка - британската. Сред тях, сериозни шансове да се превърне в "нов ЕС" има само германската "микроимперия". Мащабите на групата около Франция най-вероятно ще се окажат недостатъчни за целта, а пък Великобритания въобще няма интерес от формирането на какъвто и да било общоевропейски политико-икономически съюз. Затова в "британската зона" изглежда доста вероятно връщането към опитите за поредно превъплъщение на класическия англосаксонски колониален модел на света.

Благодарение на своите размери, икономиката на "новия ЕС" най-вероятно ще съумее да гарантира оцеляването му в условията на глобалната криза. Държавите от европейската периферия пък ще се окажат оставени сами на себе си и ще започнат да се свличат към бедността, като в някои от тях (например в тези от Прибалтика) тя може да придобие опасни размери. Последното се обяснява с осъществената в тези страни деиндустриализация и критичната им зависимост от дотациите от ЕС, които при подобно развитие естествено ще бъдат прекратени.

Процесът на разпадане на сегашния ЕС и формирането на "нов" Европейски съюз с други географски граници със сигурност ще доведе до пълния отказ от еврото и преминаването към някаква друга валута. При това, най-вече по геополитически съображения, тази валута няма да е американският долар.

Възможни са само два варианта за формирането на нова европейска валутна система. Първият е въвеждането във всяка страна на собствена суверенна парична единица и последващото изграждане на сложна система на взаимодействието и с валутите на другите държави в новите икономически и политически реалности. Вторият вариант пък е замяната на еврото с нова, но също обща валута, като ключов обединяващ елемент на новия икономически съюз. За целта може да се използва например ЕКЮ-то (Европейска валутна единица - European Currency Unit, ECU), което вече беше използвано като платежен инструмент на централните банки и като изчислителна единица в бюджета на Общността в периода 1972-1979. Или нещо подобно, но с друго име.

И двата варианта изглеждат еднакво вероятни, но се различават по перспективите на по-нататъшното си развитие. Заради психологическата инерция в мисленето на европейските елити, опит за въвеждане на ЕКЮ-то, като минимум, ще бъде предприет, но вече при наличието на нови правни механизми, касаещи влиянието на Европейската банка върху политиката на националните банки. В същото време обаче, стремежът на която и да било от страните да договори за себе си някакви привилегировани условия също ще се запази. Което пък неизбежно ще провокира мащабни, сложни и достатъчно продължителни задкулисни пазарлъци. Не може да се изключва, че дори ако системата на EKЮ-то постигне известен прогрес, тя най-вероятно ще наследи и повечето недостатъци на системата на еврото. От друга страна, значителната близост между икономиките на държавите от "новия ЕС" ще смекчи и ограничи тяхното негативно влияние.

Впрочем, по отношение на ползата за икономиката на Съюза, по-перспективен все пак изглежда вариантът на пълния отказ от каквито и да било общи валути и окончателното завръщане към суверенните национални парични единици. Съвършено очевидно е, че като основен и, както изглежда, единствен обединителен център се очертава Германия. Благодарение на огромното превъзходство и мащабите на своята икономика, тя достатъчно бързо ще може да "приспособи към себе си" икономическите механизми на останалите членове на новия Съюз. Най-малкото заради острата необходимост от вноса на продоволствени стоки, която ще позволи на Германия бързо да организира търговския обмен на тези стоки срещу собствената си индустриална продукция.

Така ще се създадат необходимите условия за директна експанзия на "новата" германска марка на цялата територия на "новия ЕС". В същото време, неин единствен емисионен център ще си остане Бундесбанк, което ще гарантира на Берлин не само стабилен управленски контрол над собствената си валута, но и ефективни инструменти за управление на цялата обща икономика на "новия ЕС". При този вариант, по-нататъшното развитие на събитията най-вероятно ще доведе до постепенното поглъщане на цялото икономическо, а след това и политическо пространство на новия Съюз от Германия. Или под формата на постепенното присъединяване на страните участници към Федералната република при едни или други условия, или чрез създаването на наднационален център за управление с предимно немски кадри и основан на германските правни норми и доминирането на германската култура. Не може да се изключва дори превръщането на федералното правителство на Германия в декоративна (представителна) структура, лишена от реален властови инструментариум, и прехвърлянето на управлението към съответните наднационални органи на "новия ЕС". Подобна стъпка може да бъде предприета, включително и като демонстрация на "добра воля" (от страна на Германия) и "сигурност" за останалите страни членки с цел националните им правителства да бъдат стимулирани също да прехвърлят значителна част от пълномощията си на "общия център".

Въпросът за възникването на "нов ЕС" е втората ключова точка в този сценарий. При успешна трансформация на икономическия и политически механизъм, ситуацията в Европа може и да се стабилизира. Например под формата на "Съюз за въглища и стомана -2" или във вариант "въглища плюс стомана плюс петрол", ако в него се включи и Норвегия. Или пък като "въглища плюс стомана, плюс пари", ако бъде привлечена и Швейцария. На практика, останалите държави са безполезни в ресурсен и индустриален план за "новия ЕС".

Неизбежните граждански войни

Освен финансово-икономическите проблеми, кризата в европейските държави неизбежно ще изостри многобройните социални, етнокултурни и религиозни вътрешни противоречия. Най-вече с исляма, чиито привърженици с всяка изминала година стават все по-значима част от  населението на много страни на континента. Затова усилията на новите правителства до голяма степен следва да бъдат насочени към потискането на гражданските вълнения и бунтове. В отделни региони не може да се изключва и избухването на религиозни граждански войни. Например, с появата в Европа на въоръжения формирования на Ислямска държава, отличаваща се с крайния си радикализъм при избора на средствата за постигане на своите цели.

Алтернативен на сценария с "новия ЕС" вариант за развитие на събията е пълното и вероятно окончателно разпадане на Европа на национални държави, всяка от които ще се опитва да се бори и оцелява самостоятелно. Не е толкова важно, по какви точно причини, главното е, че в крайна сметка националните правителства няма да успеят да открият достатъчно допирни точки помежду си за да могат да формират нов алианс. На първо място, заради съществуващата и в момента тенденция във всеки съюз те да получават повече, отколкото дават "за общата кауза".

При това, правителствата на мнозинството европейски страни най-вероятно няма да се справят със задачите си, той като темповете на развитие и мащабът на икономическите, политически, социални, етнически и конфесионални проблеми ще нарастват много по-бързо от способността да се формулират и реализират адекватни мерки за преодоляването им. В редица региони, например на Балканите и в Испания, най-вероятно изглежда разпадането на сега съществуващите държави на по-малки национално-културни образувания. В Испания свои държави могат да създадат баските и каталунците. На Балканите пък раздробяването ще доведе до появата на съвсем микроскопични квазидържави. Както е известно, до момента на територията на някогашната Югославия с население от 23 млн. души са възникнали 7 отделни държави: Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Косово. При това, почти навсякъде процесите на по-нататъшното им разпадане на още по-малки образувания не са спрели, а само са замразени.

Териториалният разпад обаче няма да облегчи, а най-вероятно, дори ще задълбочи породилите го социално-икономически проблеми. Обратното, свиването на мащаба на самоуправление на териториите ще ги направи само още по-уязвими за всякакви външни заплахи - най-вече етнокултурни и религиозни. Включително, свързани с "новата Конкиста" на континента от субекти като Ислямска държава.

При подобно развитие избухването на гражданска война "на всички против всички" в Южна и Югоизточна Европа изглежда доста вероятно, особено на територията на бивша Югославия, откъдето тя може да се разпространи и в съседните държави. Значителна остава опасността дори за държави като Германия, Франция и Великобритания. Предизвиканият от нея колапс на икономиката критично ще намали търсенето на енергоносители, което ще лиши от приходи дори отдалечената и обособена Норвегия.

Освен споменатите, в рамките на втория и третия етап от развитието на кризата, следва да се вземе предвид и влиянието на редица важни външни фактори. А именно: възможните действия на САЩ, НАТО и Русия в зависимост от това, по кой от трите възможни варианти ще се развият събитията и на кой етап във всеки от тях ще настъпи начална стабилизация. Най-изгодно за САЩ е запазването на ЕС в неговия първи вариант, т.е. под формата на единно икономическо и политически пространство при пълната политическа доминация на самите САЩ и максималното икономическо отслабване на ЕС след подписването на споразумението за TTIP при американските условия. В този случай Вашингтон получава най-евтината и бърза възможност за икономическа анексия на максимална част от европейското пространство. Като гръбнак за гарантиране на сигурността при подобно развитие ще се използват структурите на НАТО. Освен това, заплахата от гражданска война в една контролирана и важна, но все пак отдалечена зона, ще позволи на правителството на САЩ да увеличи военните разходи, като по този начин отпише част от дълговете си и гарантира на американския военно-индустриален комплекс достатъчен обем поръчки.

Ако усилията на Вашингтон в рамките на този вариант се окажат успешни, максималното, което може да направи Русия, е да разшири контрола си върху цялата територия на Украйна. Ако пък Гърция все пак излезе от ЕС, ще се укрепи оста Москва-Атина. При това обемът на търговията на Русия и Съюза значително ще намалее. Остротата на руско-американското противопоставяне обаче ще спадне, тъй като основните ресурси на Вашингтон неизбежно ще се окажат ангажирани с решаването на задачата за възстановяването на реда в контролираната от него Европа.

При втория вариант на развитие на събитията, изглежда доста вероятно на територията на Европа да се наложи изпращането на чужди миротворчески контингенти. Разпадането на ЕС ще даде начало и на разпадането на НАТО, като организация. Европейските участници в алианса ще започнат да се нуждаят от военна помощ, т.е. вече няма да са в състояние да изпращат военни контингенти за решаването на каквито и да било задачи извън собствените си държавни граници. В същото време числеността на американските въоръжени сили не позволява такава помощ да бъде оказана на всички членове на ЕС. При това, не може да се изключва и, че някои територии на бившия СССР (Молдова, Прибалтика) могат да потърсят помощта на Русия за да не допуснат разпространението на тяхна територия на конфликтите с низка интензивност, разразили се в съседните им държави.

Стабилизирането на ситуацията при третия вариант за развитие на събитията може да доведе до избухването в Европа на мащабна гражданска война, способна да промени нейната етнокултурна и религиозна основа. При този вариант не може да се изключва появата на континента на един или няколко ислямски "халифата".

Преминаването на Европа през всеки от трите, описани по-горе, етапа на стабилизация ще окаже огромно влияние върху общата икономическа ситуация както в самия ЕС, така и в света, като цяло.

На първия етап, през който ще се предприемат опити за запазването на ЕС в сегашния му географски (или близък до него) вид, определящ фактор ще се окаже способността на ЕЦБ, заедно с националните банки на страните членки на Съюза, да съхрани управляемостта на финансовата система на еврозоната. Несъмнено, през следващите няколко години еврото сериозно ще отслабне. Това, най-малкото, е необходимо на европейската икономика за да осъществи успешна контраатака на американския пазар. Този процес вече стартира с обявената от Европейската банка програма за количествено облекчаване. Но, предвид очертаното по-горе възможно негативно развитие на събитията, съществува значителен риск да се загуби управлението на финансовите процеси. Избухналата криза може да срути европейската валута много под целевата стойност от 0,9-0,85 долара за едно евро, а след като този показател падне под 0,7-0,6, процесът може да стане неуправляем.

Но, дори ако този контрол се запази, драматичното поевтиняване на еврото ще провокира мащабна криза на европейската икономика, която неизбежно да доведе до съкращаване търсенето на суровини и енергоносители поради спада на темповете на растеж на европейската индустрия, както и до мащабно свиване на потребителския пазар в Европа. Това ще се отрази негативно върху външната търговия с ЕС на всичките и водещи партньори и най-вече на САЩ, Русия, Китай и Индия. Впрочем, европейската икономика е твърде силно обвързана с останалия свят, така че, в една или друга степен, от това ще пострадат всички. Макар че загубите няма да предизвикат глобална катастрофа, тъй като БВП на ЕС е само 20% от световния. Освен това става дума не за пълно прекратяване на търговията, а само за намаляване на нейните обеми. Но, ако усилията за запазването на контрола върху еврото се провалят, съществуват сериозни шансове прогресивно задълбочаващата се криза в рамките на 2-3 години да "срути" европейската икономика до едно твърде ниско равнище (може би дори в пъти). Без оглед на перспективите за формирането на "нов ЕС".

При подобно развитие на събитията можем да очакваме драматично обедняване на Южна, Централна и Източна Европа, т.е. "отпадането" от международната търговия на територии с общо население до 100 млн. дущи. Това най-вероятно сериозно ще стимулира вътрешните интеграционни процеси в Евразийския съюз (ЕАИС) и радикално ще разшири взаимния търговски обмен между Русия, Китай, страните от BRICS и държавите от Югоизточна Азия. При тези обстоятелства центърът на глобалната икономическа и политическа активност може окончателна да се измести към Тихоокеанския регион.

Изострянето на финансово-икономическата криза в ЕС, особено ако тя бъде усложнена от масови граждански вълнение и изострянето на етническите и религиозни противоречия, ще остави на Европа твърде малко време за избор на по-нататъшната и стратегия и вземане на решение, дали членовете на съюза ще продължат да действат заедно, или всеки за себе си.

И така, Германия е изправена пред необходимостта да реализира проекта за "новия ЕС" в максимално кратки срокове. Именно този цайтнот може да тласне западноевропейските елити към избора на антикризисни мерки, имащи до голяма степен авторитарен характер. Най-малкото по отношение на същественото и твърдо ограничаване на гражданските права и свободи, както и на ликвидирането на ултралибералния уклон в икономиката.

При евентуален успех, постигнат за сметка на отказа от "излишния баласт" в лицето на фалиралите държави от Югоизточна и Централна и Източна Европа, "новият ЕС" ще се сдобие с необходимите ресурси за стабилизиране на собствената си икономика и създаване на предпоставки за нейното възстановяване. Но съкращаването на разходите в социалната сфера ще се компенсира частично от значителния им ръст в сферата на отбраната и сигурността. Сегашните, съкратени до минимум, въоръжени сили на ЕС, очевидно няма да са в състояние да се справят с многократно нарасналата заплаха. Тоест, неизбежно е увеличаване числеността и мощта на армиите, като не е изключено това да стане чрез частичното (или дори пълно) връщане към задължителната военна служба.

По този начин, "новият ЕС" ще може да съхрани сегашния обем на производство на водещите държави от "стария Съюз" (и на първо място Германия). Най-вече, защото почти всички европейски производствени мощности са съсредоточени предимно на територията на Германия и в по-малка степен - на Белгия, Австрия и Чехия, т.е. на държавите, които ще формират основата на "новия ЕС". В същото време обаче, тази "нова Европа" дълго време няма да разполага с достатъчно средства за инвестиране в научно-изследователски и опитно-кострукторски работи. Това пък ще намали настоящото и научно-техническо превъзходство над Китай и Русия. Впрочем, предвид сегашните темпове на научно-техническата революция, до настъпването на момента, когато икономиката на посткризисна Европа започне отново да демонстрира устойчив растеж, този разрив може напълно да бъде преодолян.

При всички случаи, стабилизацията на събитията в рамките на варианта със създаването на "нова Обединена Европа", многократно ще увеличи зависимостта и от външните източници на суровини и енергоносители, както и от пласментните пазари за нейните индустриални стоки. В същото време, предвид неизбежното съкращаване размера на консолидирания БВП на "новия ЕС", натискът върху него от страна на САЩ значително ще нарасне.

Ако в този "нов ЕС" не влезе Франция, която от края на Наполеоновите войни насам (с изключение на управлението на генерал Дьо Гол) е своеобразен проводник на англосаксонската политика в Европа, най-вероятно изглежда ускоряването на икомическото, а това означава и политическото, сближаване на "новия ЕС" с Русия и Евразийския съюз, като цяло. Само в този случай ЕС има шанс да се съхрани като юридически и политически самостоятелно държавно и икономическо образувание. Подписването на договора за TTIP, особено при условията на американско-британската ос, ще означава обаче неизбежното му превръщане в индустриално деградираща икономическа колония на САЩ.

Ако пък стабилизацията в рамките на втория сценарий не се случи и събитията се развият по-зле, т.е. тръгне се към реализация на третия сценарий, икономиката на Европа, най-вероятно, е обречена на реактивна прогресираща деградация. Нагледен пример за такъв процес е днешна Украйна. Силната взаимна обвързаност между различните подсистеми води до критично нарастване на тяхната уязвимост. Така, чисто политическото и дори популистко решение на новите управляващи в Киев за статута на един от езиците провокира гражданска война в регион, където е концентрирана по-голямата част от въгледобивната промишленост, която пък е в основите на националната енергетика. Възникналите в резултат от това прекъсвания в доставките на въглища довидоха до дефицит на енергийни мощности, което пък, на свой ред води до прекъсвания на електроснабдяването и прекратяване на производствената дейност в редица украински региони, нямащи нищо общо с тази война. В Европа този ефект може да се прояви в далеч по-голям мащаб. След над половинвековната активна взаимна интеграция, националните държави от ЕС вече не са в състояние просто така да се върнат назад, към самодостатъчното си автономно инфраструктурно съществуване.

Тоест, ако реализацията на варианта с "новия ЕС" се провали, европейските държави не са в състояние поотделно да се справят с икономическите и социални трудности. Което пък автоматично повишава вероятността на варианта "Ислямска държава и Халифат". Реализацията на този вариант ще се съпровожда с неизбежната деиндустриализация на европейската пространство и изчезването на неговата икономическа привлекателност. В същото време прилежащите към тази територия държави, и най-вече Русия, Турция и Беларус неизбежно ще се сблъскат с необходимостта да формират стабилна военна преграда, която да не допусне разширяването на границите на "Халифата" на изток от (Западна)Европа.

Залезът на Европа и финалната битка за оцеляването и

През 80-те години на ХХ век (да не говорим за преди това), малцина очакваха разпадането на блока СИВ, още повече пък, на военната суперсила СССР. Сред причините за това бе и инерцията в мисленето - щом една държава е голяма, значи е силна. Четвърт век по-късно нищо не ни пречи да погледнем под същия ъгъл и на ЕС. Още повече, че не сме сами в оценките си. Към подобни възгледи се придържат и редица други авторитетни експерти (22). Терористичните нападения във Франция и Дания достатъчно отчетливо очертаха няколко принципно важни за бъдещето на цяла Европа проблеми.

На първо място, става ясно, колко крехък е междунационалният и междуконфесионален мир на континента, въпреки всички, предприемани от управлящите, усилия за имплементирането на ментално чуждото арабско и африканско население в европейските културни и други традиции. Единственият източник не само на евтина работна сила, но и на достатъчно силен генофонд за застаряващата Европа, си остава християнската периферия на бившия Съветски съюз. Поради малките им размери обаче, Прибалтика и Молдова, вече практически изчерпаха възможностите си в това отношение, затова пък се появи нов източник в лицето на Украйна. По най-занижени данни, днес в Европа работят около два милиона украинци (предимно украинки в детеродна възраст).

На второ място, поощряваният от европейските управляващи мултикултурализъм, толерантността и ерозията на класическата културна, сексуална, патриархална идентичност, се оказва само от полза за чужденците, тъй като Европа със собствените си ръце разчиства необходимото им социално-културно пространство.

На трето място, днес вече се очертават пропорциите между местното население и чужденците, чието достигане може да доведе до сериозни политически сътресения в цяла Европа и дори да провокира началото на общоевропейска гражданска, а след това и на „Европейска Отечествена война“ , и тя е в рамките на 20-25%.

В тази връзка е изкушаващо да се опитаме да очертаем прогнозен сценарий на един от доста вероятните варианти за развитие на събитията в Европа в средносрочна перспектива. Ще го наречем условно "Европейска Отечествена война", доколкото става въпрос за битка за оцеляването на самата Европа.

Външен повод, който да стимулира избухването на безредици в Европа може да стане рязкото влошаване състоянието на икономиката и финансите. Какво точно ще стои в основата на този повод - дали прерастването на гражданската война в Украйна в нова европейска война, кризата на еврозоната заради евентуалното излизане на Гърция или други страни членки, съзнателното вкарване, от страна на англосаксонската ос, на европейската икономика в безизходна криза, или пък разпадането на ЕС, все още не е съвсем ясно, затова тук може да има различни варианти.

Така или иначе, ще станем свидетели на фрагментацията на европейското социокултурно и политическо пространство. Ще възникнат нови "пустеещи зони", подобни на съществувалото през Средновековието на територията на днешна Украйна т.нар. "Диво поле", тъй като независимо от цялата икономическа мощ на Европа, наличните ресурси ще се окажат недостътачни за поддържането на еднакво високо жизнено равнище за цялото население на континента.

В рамките на този сценарий, Източна Европа е обречена на упадък и постепенно свличане към провинциален статус, с всички произтичащи от това последици: изтичане на младото и най-образовано и квалифицирано население, спад на жизненото равнище, криминализация на региона и превръщането му в огнище на престъпност, наркотрафик, търговия с човешки органи и друга незаконна активност. Борбата на сегашния унгарски премиер Орбан на практика се води именно срещу този сценарий и тъкмо поради това брюкселските еврократи го смятат за достатъчно сериозна заплаха за бъдещия европейски проект.

В тези условия, всякакви опити за реализацията на "малки" имперски проекти от типа на Велика Полша, Велика Румъния, или Велика Унгария, както и за създаването на по-големи регионални образувания от типа на полския проект за "Междуморието" (Intermarium), са обречени на провал, тъй като те ще се нуждаят от силна политическа власт, независима от Брюксел, и от собствен източници за технологична самообезпеченост и сигурност - образователна система, медицина, индустрия, наука и т.н. Всичко това влиза в сериозно противоречие с онази концепция за Европа, която прокарват европейските бюрократи за реализацията на целите на Вашингтон.

Съществува сценарий за разпадането на ЕС, който отговаря на интересите на САЩ и Великобритания, има обаче и такъв, който противоречи на техните интереси. На този въпрос вече се спряхме в началото на статията. В тези условия, ако иска да обедини около себе си поне част от Европа, Германия ще се нуждае от помощта на Русия. И вероятно ще я получи, но при определени условия, на които ще се спрем по-нататък.

Разпадането на европейската политическа конструкция и борбата между САЩ и Великобритания, от една страна, и Германия и Франция и част от т.нар. "Стара Европа" - от друга, ще доведе до разпадане на еврозоната, а след още две-три години и до появата на първите сериозни огнища на напрежение, поне едно от които рано или късно ще провокира взрив. Най-вероятно това ще се случи в центъра на Европа, в една от водещите държави на континента - Великобритания, Германия или Франция, след което разпадането на ЕС ще стане само въпрос на време. Какъв ще бъде конкретният повод - дало поредната серия от терористични нападения, или сблъсъци между студенти, фермери и индустриални работници и полицията, не е чак толкова, важно, колкото изглежда, макар че - естествено - всеки сценарий ще има своите уникални особености. Същността обаче ще е една и съща - тлеещият от дълго време ръст на противоречията ще премине в открита фаза. Дали европейските правителства ще съумеят да канализират социалните протести, трансформирайки ги в посока на междунационалния, междурасовия и междуконфесионален сценарий е под голям въпрос. Но, ако все пак успеят да го направят, това ще позволи на коренното население на континента да се сплоти и да обяви война на "пришълците", които медиите (изоставяйки досегашния си "политически коректен" тон) ще обявят за основния виновник за всички европейски проблеми.

Формирането на образа на "външния враг" е единственият вариант за европейските управляващи кръгове за да могат да удържат ситуацията под контрол, иначе рискуват да бъдат буквално "изметени" от властта. Вероятно пламъците на гражданската война ще се разгорят първо в една страна, после в друга, в трета пък ще се появи нов Брейвик и т.н. Гражданската война на междуконфесионална основа може да обхване цяла Европа. САЩ ще се дистанцират от тази конфликт, като предислоцират базите си във Великобритания, Скандинавия, Полша и Косово. Ще остане само Русия. При това положение не можем да изключваме Европа да се обърне именно към Русия за помощ, големият въпрос обаче е, дали Москва ще бъде склонна да и я окаже.

В хода на развитие на тези процеси Европа ще се окаже във фокуса на вниманието на толкова необмислено "отгледаните" от нея, съвместно с американците, терористични групировки от Афганистан, Сирия, Ирак, Либия и т.н. Теористичните нападения ще станат нещо обикновено за европейските градове. В резултат от това гражданската война в Европа в рамките на две-три години може да прерасне в пълномащабна Европейска Отечествена война. Защо Отечествена? Ами по същата причина, поради която така са наречени двете войни, водени от Русия през 1812-1813 и 1941-1945. Защото ще става дума за оцеляването на европейската цивилизация. Тук е мястото да напомним, че (за разлика от Русия) на Европа досега не се е налагало да води такъв тип войни.

Ако нещата се развият в тази посока, използването на армията в градски условия ще бъде затруднено. В много градове вероятно ще бъде обявено обсадно положение. Това обаче няма да подобри кой знае колко ситуацията, затова зоната на терористична активност ще продължи да се разширява. На практика, Европа може да се окаже в положението на обсадена крепост, вътре в която пориодично ще възникват зони на хаос и безредици в най-различни точки.

В резултат от това Европа, като цивилизация, за първи път през последните хиляда и триста години ще се окаже изправена пред заплаха от изчезване. В тази връзка пред нейния източен съсед Русия ще възникне въпросът, как следва да реагира. Да помогне на европейците или да концентрира армията си на границата и да чака. Ако реши да избере първото, тя очевидно ще трябва да предяви на Европа и най-вече на Германия определени условия, които Берлин следва да изпълни, ако иска отново заеме ключовата си позиция в Европа. Като най-важното от тях е Германия завинаги да се откаже от каквито и да било нови планове за "експанзия на Изток".

Някои изводи

Очертаните по-горе проблеми, пред които е изправен ЕС в момента, позволяват да се формулират редица генерирани от тях ключови заплахи за бъдещето на Съюза.

Устойчивостта на ЕС, като общо политическо и икономическо пространство, се основава най-вече на запазването на високото жизнено равнище на населението. Което до голяма степен зависи от успешното функционира на финансовата система на еврозоната. В момента тя е подложена на силния натиск на два фактора: критичното състояние на гръцката икономика, намираща се на прага на фалита, и икономическата борба със САЩ, във връзка с споразумението за TTIP.

Победата на парламентарните избори в Гърция през януари 2015 на ляворадикалния блок рязко увеличава риска сегашното правителство на тази страна да престане да изплаща суверенния и дълг, поставяйки ЕС пред неизбежността на пълното или частичното им безвъзмездно опрощаване. Тъй като в програмата за финансова помощ за Гърция, освен БВФ, ЕЦБ и ЕБВР, са ангажирани и значителна част от фондовете на редица малки търговски банки (предимно германски и френски), вариантът с преструктурирането на гръцките дългове, включително чрез частичното им опрощаване, може да доведе до фалита на последните. Това би катализирало паника сред другите кредитори, способна да провокира верижна реакция, която да доведе до краха на цялата европейска банкова система. Евентуалното излизане на Гърция от еворозоната би превърнало тази заплаха в практически неизбежна. По своите негативни икономически последици подобно развитие може значително да надхвърли последиците от глобалната криза през 2008.

На свой ред, борбата около споразумението за TTIP изисква от ЕС съществено да понижи курса на еврото (с 25%-30%). Впрочем, този процес вече стартира посредством "количествените облекчения" на Европейската централна банка. Но, предвид силната зависимост на ЕС от външната търговията и стабилно отрицателното салдо на външнотърговския баланс, поевтиняването на еврото, освен всичко друго, води до понижаване на покупателната способност на европейското население, т.е. до значителен спад на жизненото му равнище, в сравнение с досегашното. Така се създава сериозна заплаха от избухване на масови антиправителствени протести и безредици, включително способни да ерозират устоите на сегашния държавен модел както в ЕС, като цяло, така и в отделните европейски страни, в частност.

Подобен ефект по отношение на банковата система в еврозоната може да окаже и евентуалното излизане на Великобритания от ЕС, като политическо и икономическо образувание. Това задължително ще наложи сериозна трансформация на европейските икономически и финансови връзки. Не може да се изключва обаче, че при подобно развитие Европа ще бъде застрашена от мащабна рецесия, още повече, че през последните четири години ЕС и без това балансира на ръба и.

Друга заплаха за бъдещето на Съюза е силната зависимост на икономиката му от стабилността на външната търговия, включително с Русия (ЕАИС), Китай и другите държави от BRICS. В същото време, политическото и финансово влияние на САЩ върху различните структури на ЕС (както общоевропейските, така и тези на отделните страни членки) прави възможно не само инициирането на търговска (санкционна) война, но и нейното задълбочаване, въпреки очевидните мащабни загуби от това за европейската икономика. Така, в частност, в резултат от санкциите (преките, европейски, както и ответните, руски), наложени заради събитията в Украйна, през 2014, сумарните загуби на ЕС са достигнали 12 млрд. евро. В същото време, под натиска на САЩ, тези санкции не само че не се отменят, но и най-вероятно ще продължат да действат поне до края на 2015, макар че загубите от това също могат да тласнат ЕС към рецесия.

Действията на САЩ и Великобритания могат да преследват една от следните две (или пък и двете заедно) цели. Първата е създаването в света на обширни зони на нестабилност с цел американската икономика да бъде представена като единствения "остров на спокойствието" за световните, включително европейските, инвеститори и така да се осигурят необходимите за съществуването на САЩ капитали.

Втората цел е създаването на ситуация, в която американските пласментни пазари да станат безалтернативни за ЕС, независимо от условията, което окончателно би принудило Съюза да подпише споразумението за TTIP. И в двата случая, в средносрочен план, ЕС ще бъде застрашен от деиндустриализация, а Германия - от загуба на статута си на една от водещите световни държави.

Измежду неикономическите, като най-сериозна се очертава заплахата от изостряне, както по собствена инициатива (проект на специалните служби на ЕС), така по инициатива на САЩ, на междуетническите и междуконфесионални конфликти в Европа. Включително с исляма (а по-нататък с Ислямска държава и другите ислямски въоръжени групировки). Всички изброени заплахи могат да се реализират както поотделно, така и последователно, провокирайки верижна реакция, включително силен синергичен ефект.

Терористичните нападения на ислямистите в Европа, ситуацията с гръцкия дълг, задълбочаването на социално-икономическите, идеологическите и религиозните противоречия между различните части на Европа, провалът на мултикултуралисткия проект, порочният навик да се "живее назаем", укрепването позициите на евроскептиците в Европейския парламент и много други изброени по-горе факти, говорят за това, че проектът на ЕС в сегашния му вид и на фона на тоталната политическа доминация на САЩ и англосаксонската ос, се нуждае от много сериозна корекция. В рамките на сега действащия модел обаче, това едва ли е възможно, тъй като всяка сериозна промяна в него ще промени и смисъла на цялата конструкция, което е неприемливо за САЩ и Великобритания. Затова остава само сценарият с "взривяването" на въпросната конструкция.
Въпросът е само, по кой точно модел ще се осъществи "взривяването" на сегашния модел на ЕС - по англосаксонския или по германския. Очертаната по-горе прогноза за развитието на събитията в Европа се базира на анализа на основните влияещи върху него политически, икономически и културни фактори. Те обаче могат да си взаимодействат не само последователно, но и паралелно, частично или изцяло.

Тоест, възможна е например стабилизацията на ЕС на най-високо равнище, но ако от Съюза бъдат "изтласкани" най-проблемните региони, като Гърция, балканските държави и Прибалтика, които не разполагат дори с теоретична възможност да се стабилизират, нито в рамките на първия, нито на втория от разгледаните по-горе варианти, а директно отиват към третия, който е свързан със сериозен риск от избухването в Южна Европа на граждански или дори на религиозна война, включително с елементи на варианта "Ислямска държава и (европейски)Халифат".

При всеки сценарий обаче, икономическата целесъобразност диктува необходимостта от тясно сближаване на ЕС с останалото евроазиатско пространство и, на първо място, с Русия. При това не става дума само за икономическо, а най-вече за политическо и дори етнокултурно сближаване.

В същото време инерцията на традиционното геополитическо мислене продължава да тласка Европа към безусловна подкрепа на европоцентричния модел на глобално устройство. Русия, Китай, държавите от BRICS, както и тези от Близкия Изток, Африка, Южна и Латинска Америка, продължават да се възприемат като "второстепенни субекти", които по презумпция следва да признават европейското превъзходство и да да бъдат източник на печалби за Европа.

Именно очевидното несъответствие между икономическите и политическите линии е основния източник на заплаха за бъдещия ЕС, при това съвършено нов тип заплаха, каквато досега не е съществувала. Не става дума просто за поредния конфликт в Европа. Впрочем, това няма да бъде дори поредния "много голям" конфликт, от типа на Стогодишната война или разпадането на Римската империя. Днес Европа, за първи път от момента когато през 711 стартира т.нар. „Конкиста“, т.е. мащабното завоюване на Иберийския полуостров от мюсюлманите, т.е първи път от над 1300 години насам, ще бъде изправена пред заплахата от пълното си изчезване, като самобитна цивилизация. По онова време вестготите губят само Испания, чието отвоюване („Реконкиста“) отнема почти 800 години. Сега обаче европейците рискуват да загубят цяла Европа, при това едва ли ще се намери кой да я отвоюва обратно.

От края на ХV век Европа не е водела такива войни. В течение на почти пет века, вместо нея, тези войни се водят от Полша и Русия (и донякъде от Австрия). Впрочем Европа отдавна и вероятно окончателно се е разучила да води война на предела на своите физически и морални сили, въпреки трудностите и без оглед на загубите. За да постигне победа в подобен тип война, на Европа и липсва дори достатъчно ясна и вдъхновяваща идея, за чиято реализация абсолютното мнозинство европейци да са готови на всякакви жертви, включително да дадат живота си. За война с подобни мащаби Европа просто не е готова чисто ментално.

В подобна ситуация за Европа никак не е изгодно да обременява и без това болната си икономика с война на санкциите срещу Русия. Още повече, че тази война е резултат не от европейската, а от англосаксонската политика за съхраняване на американско-британската глобална хегемония, за която обаче се налага да плаща именно Европа.

При всички случаи, Европа, разбира се, ще трябва да осъществи болезнени реформи. Само че подобни мащабни трансформации най-добре биха могли да се реализират в спокойните условия на мира и добросъседството, запазвайки и развивайки успешно взаимната търговия, както и икономическото, научно и културно сътрудничество, а не в условията на тотална война на всички против всички.

В стратегическа перспектива, формирането на стабилна ос Берлин-Москва-Анкара-Техеран-Делхи-Пекин-Сеул (Токио) е също толкова неизбежно, като смяната на геологичните епохи и не може да бъде спряна, също както не може да бъде спрян континенталният дрейф. Въпросът пред Европа е само, по какъв път ще стигне до този резултат, колко дълъг ще бъде той и каква ще бъде цената, която ще трябва да платят европейците, включително с кръвта си.

Бележки:

1. Нека напомним, че англосаксонците не използват за първи път подобна концепция, под 
формата на системата от сдържания и противотежести, на европейския континент.
Достатъчно е да си припомним историята на създаването на Германия като единна
централизирана държава, към което Великобритания пристъпва няколко години след
Кримската война: с цел да не се допусне нов директен военен сблъсък с Руската империя,
който - както се опасява британския елит - тя би могла да не издържи, се предприема
успешен опит за превръщането на разпокъсаните немски княжества в своеобразен
геополитически "таран" под формата на обединена централизирана Германия.
Доказателство, че опитът действително се оказва успешен са двете световни войни,
разтърсили Европа през първата половина на ХХ век, разрушили всички континентални
европейски, както и Османската, империи и обезкръвили както Германската, така и Руската
империя (а след това и СССР), позволявайки на англосаксонците (вече в лицето на САЩ)
да съхранят доминиращото си влияние върху развитието на света след Втората световна
война.
2. Татьяна Шингурова. 7 штрихов к политическому портрету Гельмута Коля // «Русская 
семерка», http://russian7.ru/2014/04/7-shtrixov-k-politicheskomu-portretu-gelmuta-kolya/.
3. Този негативен опит също следва да се има предвид при изграждането на Евразийския 
съюз.
4. Юрий Баранчик. Как Германию сделали «дойной коровой» ЕС и как долго это будет 
продолжаться // ИА REGNUM, http://www.regnum.ru/news/polit/1857201.html.
5.  http://www.awarablogs.com/ru/study-on-real-gdp-growth-net-of-debt/
6. Британският премиер подкрепи провеждането на референдум за излизане от ЕС 
// Forbes, http://m.forbes.ru/article.php?id=233337.
7. Раздел «Северeн поток» на сайта на Газпром, http://www.gazprom.ru/about/production/projects
/pipelines/nord-stream/.
8. Договорът от Лисабон // Правото на Европейския съюз, http://eulaw.ru/treaties/lisbon.
9. Уикипедия, Списък на държавите по техния БВП (ППС), https://ru.wikipedia.org/wiki/
Список_стран_по_ВВП_(ППС).
10. Германия (80,7 млн. души) има право на 99 депутати в Европейския парламент, 
а Люксембург (549 хил. души) – на 6. Простата сметка показва, че един немски евродепутат
представлява «интересите» на 815,96 хил. души, а един люксембургски – на 91,6 хил. свои
съграждани. Фактът че Естония например, разполага с 9 депутати в Европарламента, въз
основа на "германския дял", би трябвало да означава, че тази държава има поне 7 млн.
души население, докато на практика в нея живеят само 1,3 млн. Един литовски или
латвийски евродепутат представлява около 250 хил. «избиратели», а един малтийски – само
80 хил. Тоест, излиза, че 80 млн. германци се равняват на 99 евродепутати, а същите 80. млн.
 европейци, но представляващи малките държави от ЕС като Литва, Латвия, Естония,
България, Чехия и т.н. разполагат в Европарламента със 192 депутати. Сумарният дял на
Прибалтика "от гласовете» (29) е по-голям от този на Австрия (17), въпреки, че австрийският
БВП е път пъти по-голям от този на балтийските постсъветски държави.
11. Нагледен пример на непубличното използване на логичните "вратички" в общите 
европейски правила е историята с френските хеликоптероносачи "Мистрал". В икономически
план, изпълнението на този договор и необходимо за Франция, включително и заради чисто
имиджовия ефект върху другите договори на френския военно-индустриален комплекс -
например върху далеч по-мащабния "индийски" договор за доставката на френски
изтребители за Делхи. Въпреки това обаче, "наднационалният" принцип принуди Париж да
провали доставката на корабите, използвайки съвършено неоснователно политически
аргументи.
12. Уикипедия, Бюджетът на Европейския съюз, https://ru.wikipedia.org/wiki/Бюджет_Европейского_
союза.
13. Прохоренко И.Л. Многолетний финансовый план ЕС на 2014-2020 гг.: новые приоритеты 
// ИМЭМО, http://www.imemo.ru/index.php?page_id=502&id=908&printmode.
14. Торговые отношения между ЕС и его главными экономическими партнерами: США, 
Китай и Россия // Россия – Европейский союз, http://www.ru.ruseu.com/stat/details_588.html
15. Ольга Павук. Латвийская экономика в цифрах и фактах // Списание «Балтийский курс», 
http://www.baltic-course.com/rus/_analytics/?doc=85558.
16. Александр Носович. Прибалтика на искусственным дыхании еврофондов. // РуБалтик, 
http://www.rubaltic.ru/article/ekonomika-i-biznes/my-delili-apelsin-pribaltika-na-iskusstvennom-dykhanii-
evrofondov08012014/.
17. Укипедия, Европейската дългова криза, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B2%D1%80%
D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%
B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B9_%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%81.
18. Гринспен не видит Грецию в Еврозоне // Эксперт 2015, 9 февраля, http://expert.ru/
2015/02/9/chasiki-tikayut/.
19. Кирилл Чучко. Выход стран Европы из кризиса.// «Теория и практика мирового 
развития», http://teoria-practica.ru/rus/files/arhiv_zhurnala/2012/11/ekonomika/chuchko.pdf
20.Уикипедия, Външният дълг на държавите по света, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%
D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BA_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD_%D0%BF%D0%
BE_%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B5%D0%BC%D1%83_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%
D0%B3%D1%83)
21. Герман Лопес. Дело идет к распаду Евросоюза. // ИноСМИ, http://inosmi.ru/europe/20110128/
166033872.html.
22. Станислав Стремидловский. Европа на пороге гражданской войны? // ИА REGNUM, 
http://www.regn