Изборът на Сирия: Асад или Адът

Министърът на външните работи на Русия, Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ, Джон КериДнес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрядите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/actualno/1901-izborat-na-siriya-asad-ili-adat

Очерталият се прелом в сирийската драма се оказва поредната дилема. На пръв поглед, основният проблем в Близкия Изток е разгромът на Ислямска държава, в качеството и на най-мощната и добре структурирана терористична организация в региона. В един момент целият свят беше изтръпнал от ужасите на войната и жестокостите на ислямистките бунтовници. Разпространяваните видеозаписи на екзекуции на техните пленници и заложници разсеяха и последните съмнения, че срещу ИД следва да се действа само със сила.

Днес обаче, когато Ислямска държава търпи сериозни загуби, а бойците и все по-често биват принудени да отстъпват, самозваните борци за правата на „потиснатите” се опитват да поемат инициативата в свои ръце. Прокарвайки тезата за „масовите жертви сред гражданското население в зоните, контролирани от ИД”, държавите, които традиционно подкрепят джихадистите, не се колебаят да използват откровен шантаж и заплахи за да осигурят глътка въздух на губещите позиции радикални ислямисти.

На този фон, провалът на женевския процес, въпреки постигнатото споразумение за премирие в Сирия, изглежда повече от очевиден. На бойното поле силите на президента Башар Асад увеличават стратегическото си надмощие. Съдейки по редица характерни особености на сегашната ситуация, те са пълни с решимост да доведат започнатото до неговия логичен край.

Какво обаче ще предприемат противниците на Дамаск и възможно ли е в региона да избухне нова война?

Кой се нуждае от пауза за да се съвземе?

Противниците на Асад настояват, преди да започнат да се реализират плановете за мирно разрешаване на сирийския конфликт, да бъдат прекратени руските въздушни удари срещу позициите на ислямистите. Те твърдят, че участието на руските сили в операцията води до ликвидирането на умерените опозиционери, както и до смъртта на много мирни граждани.

Тоест, излиза че проблемът, който поражда напрежение, не са онези, които съвсем доскоро извършваха масови показателни екзекуции на „неверниците”, представляващи  ужасяващи прояви на средновековно насилие, а именно силите, противоставящи се на предизвикателството на салафитската диващина.

Днес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрадите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище. Здравата логика изисква от цивилизованата общност да приветства този прелом. Тя вече може си поеме дъх и, което е най-важното, не бива да пречи на боеспособните сили да доведат да край процеса на неутрализиране на терористичните орди.

Вместо това, някои дипломати и политици демонстрират смайващо лицемерие, опитвайки се да прехвърлят всички проблеми от болната на здравата глава. Те открито игнорират напълно разбираемите очаквания на стотиците хиляди хора, на които съдбата е отредила да се окажат в зоните, контролирани от джихадистите, пристрастени към проливането на кръвта на невинни мъже, жени и деца.

Представителите на т.нар. Висш комитет за преговори (създаден от сирийската опозиция), които са се окопали в саудитската столица Ер Рияд, настояват от името на цялата опозиция „Москва да упражни натиск върху Дамаск да изпълни исканията на комитета, касаещи хуманитарната сфера”. Тоест, излиза, че опозицията, обявила Асад за „враг на сирийския народ” и призоваваща за незабавното му оттегляне, вижда в него единствената причина за отчайващата хуманитарна ситуация в страната, тотално игнорирайки заслугите на ислямистите за това.

На този фон арабските и западните медии синхронизирано тиражират всевъзможни измислици за гибелта на невинни хора при настъплението на правителствените части, обвинявайки режима в Дамаск в непропорционално използване на сила. Това се прави с цел провалянето на политическия процес и привличането на максимално широка коалиция във войната срещу Асад, след като терористите, които бяха отрязани от каналите за доставки на оръжие и ресурси, масово напускат бойното поле. Пълното им поражение е само въпрос на време и старанията на подкрепящите ги държави да им дадат възможност да си поемат дъх са обречени.

Вашингтон и Москва в търсене на общ знаменател

В така развиващата се ситуация, за силите на Асад е важно да не изпуснат военната инициатива. Запазвайки предимството си на бойното поле, те могат да прочистят „горещите зони” от дошлите отвън терористи и да създадат условия за малобройните групи на наистина умерените сирийски опозиционери да излязат от сянката на ислямистите.

Подобно развитие би създало реални предпоставки за началото на вътрешносирийски политически диалог. То отговаря и на интересите на Дамаск, и на неговите умерени противници, както и на външните играчи, които не са заинтересовани от разпадането на Сирия. На този фон, непримиримата позиция на Саудитска Арабия и Турция може да обърка картите не само на воюващите страни, но и на свръхдържавите, които успяха да постигнат междинно споразумение в рамките на Международната група за подкрепа на Сирия по време на срещата в Мюнхен на 11 февруари.

Съвсем доскоро Западът възлагаше вината за буксуването на мирния процес само върху Русия и осъществяваните от нея въздушни удари. Москва не крие, че помага на Асад за подготовката на мащабно настъпление срещу джихадистите в района на Алепо. Именно там трябва ще бъде решена съдбата на сирийската война. След преговорите между руския външен министър и американския държавен секретар в Мюнхен и телефонния разговор между президентите Владимир Путин и Барак Обама на 13 февруари, геополитическият небосклон малко се проясни. Макар че Вашингтон не иска да приеме плана на Москва за формирането на обща международна коалиция, американците не се отказаха от срещата, лице в лице, с руснаците, очевидно съзнавайки, че възможностите за взаимодействие не са изчерпани. Основният проблем сега е, че необмислените инициативи на някои по-малки държави с големи претенции, като Турция или Саудитска Арабия, могат да объркат общите миротворчески планове на САЩ и Русия.

Днес дори на Запад се питат, доколко действията на Турция, предприела поредните масирани бомбардировки срещу позициите на сирийските кюрди, са в синхрон с позицията на САЩ, които достатъчно ясно подкрепиха необходимостта от примирие. Ако пък си припомним и за заплахите на Саудитска Арабия срещу Русия, както и твърденията и, че ще изпрати свой военен контингент в Сирия, виждаме, че наистина се получава омагьосан кръг. На фона на тези заплахи и предупреждения могат да възникнат нови колизии.

Уставът на НАТО не е спасение

Саудитска Арабия открито обвинява Москва че участва в религиозна война на страната на шиитите, въпреки че в Русия живеят двайсет милиона сунити. Според саудитския външен министър Адел ибн Ахмед ал Джубейр, руският елит трябва да се примири с оттеглянето на Асад, иначе Москва рискува да си навлече големи неприятности.

Както изглежда обаче, тези заплахи на саудитската върхушка са просто грандомански жестове на отчаяние, които само разтърсват въздуха. Саудитите, които преди време провокираха регионална война между различните течения в исляма, вече осъзнават, че плановете им са били нереалистични. И сега провокират Москва с надеждата, че ще могат да прехвърлят пламъка на религиозната нетърпимост вътре в самото руско общество.

Рияд би могъл да изпрати в Сирия свои специални части, които съвместно с турската армия да инициират контранастъпление на т.нар. „опозиция”. Каква обаче ще е реалната полза от този замисъл, ако всички те се превърнат в поредните мишени на руската авиация?!

Тук е мястото да припомня, че в случая със сваления руски Су-24, Анкара вече прати топката в руската половина на игрището, наивно разчитайки на помощта на съюзниците си от НАТО. На думи, те наистина подкрепиха Турция, въпросът обаче е, дали ще са склонни да и окажат реална военна помощ, ако Анкара, съвместно със Саудитите, наистина осъществи агресия срещу една суверенна държава? Защото прословутият чл.5 от Устава на Северноатлантическия пакт изисква оказването на помощ, ако трета страна нападне член на НАТО. В случая обаче, член на НАТО се готви да нахлуе в друга държава.

Тоест, Анкара и Рияд ще могат без особени проблеми да разпалят тази война, но ще им бъде изключително трудно да излязат от нея без да загубят имиджа си.

На свой ред, Москва доказа на всички, че не бива да бъде пренебрегвана в хода на тази игра и се завърна в Средиземноморието за да даде рамо на отдавнашния си съюзник.

Впрочем, Анкара разполага с алтернатива и би могла да осъществи военната си намеса в Сирия в рамките на коалицията от 34 мюсюлмански държави, създадена преди няколко месеца от Саудитите. Появата и беше обявена достатъчно гръмко, но оттогава насам за нея не се чува нищо. Впрочем, възможно е и ОАЕ да реши да се включи в сирийската авантюра на Турция и Саудитска Арабия, за което намекнаха в Абу Даби. Но, ако си припомним, колко бездарно воюват арабските съюзници (това, разбира се, не се отнася за Турция) в Йемен срещу местните бунтовници „хуси”, или колко трудно се справиха с бунта на невъоръжените шиите в Бахрейн, става ясно как би могла да приключи поредната военна авантюра на самозваните лидери на региона.

Как можем да избегнем очертаващата се нова война

Военните експерти, които прогнозират избухването на нова война в Сирия, всъщност не са далеч от истината. Държавите, нагърбили се с ролята на регионални фаворити, демонстрират слаби нерви. На всичкото отгоре са на път да докажат и, че им липсва здрав смисъл, опитвайки се да променят статуквото, при това без да крият симпатиите си към най-опасните терористични групировки и техните планове.

Вашингтон обаче може неприятно да ги изненада, като в крайна сметка склони (опитвайки се да „преформатира” своята роля в региона) да формира обща коалиция с руснаците за да участва впоследствие в разпределянето на дивидентите. Съвсем друг въпрос е, дали и как би променил отношението си към Асад при подобно развитие.

В момента обаче, Башар Асад е безспорния лидер във вътрешносирийската надпревара, като зад гърба си има боеспособна армия и над десет милиона сирийски граждани, предпочели да останат в страната въпреки изключително тежките условия, породени от гражданската война и интервенцията на терористите.

Що се отнася до действията на неговите регионални недоброжелатели и открити врагове, поне засега той няма да реагира на тях. Дамаск ще продължи да съгласува действията си със своите основни съюзници, начело с Москва, разчитайки, че това в крайна сметка ще му гарантира победата.

Вече е ясно и, че въпросът за оттеглянето на Асад от политическата сцена постепенно ще започне да губи актуалност, защото ситуацията се развива в негова полза. Дори умерените опозиционери няма да рискуват относителната предсказуемост на неговото управление за да спасят Сирия от съдбата на Либия и Сомалия, където липсата на централна власт превърна живота на местното население в истински Ад.

-----------------------------------------------

* Авторът е известен азербайджански геополитик, експерт по проблемите на Близкия Изток и постсъветското пространство

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене