Европейският съюз: между разпада и супердържавата

Референдумът за членството на Обединеното кралства в структурите на Европейския съюз се оказа повратна точка в процеса на развитие на най-голямото интеграционно обединение в света, каквото всъщност е ЕС. Резултатите от успешния Brexit ще имат далеч отиващи последици не само за вътрешнополитическото разположение на силите в самата Великобритания, но и за преформатирането на Европейския съюз, който в момента се сблъсква с най-голямата криза на идентичността в своята история.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Опасностите за оцеляването на кораба на ЕС

Както е известно, въпросите за бъдещето на обединена Европа се обсъждат на заседанието на Европейската комисия, което започна на 27 юни и продължава и днес, но вече може да се твърди, че в момента пред ЕС няма кой знае колко възможности.

Когато говорим за формирането на Европейския съюз, не можем да пренебрегнем факта, че той изначално е замислен е започва да се реализира като чисто икономическо обединение, базиращо се на приоритетите на развитието на общия европейски пазар - първоначална на въглища и стомана, а след това и на останалите индустриални стоки и услуги. Нивото на интеграция на участниците в проекта постепенно се повишаваше, като още през 1957 бяха създадени още две големи организации - Европейската икономическа общност (ЕИО, чиито правоприемник, с договора от Лисабон през  2009 стана ЕС) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Бяха необходими още десет години за обединяването (с Договора от Брюксел, влязъл в сила през 1967) на тези три общности. През 1973 към Европейската общност се присъедини и Великобритания (заедно с Дания и Холандия), като това беше и първото разширяване на организацията.

Проблематиката на европейската интеграция е свързана с това, че - от една страна, като неин основен постулат се утвърждават правата на всички държави да имат равен достъп да пазарите, както и (поне на теория) равни възможности за конкуренция. От друга страна обаче, основателите на Европейския съюз и ключовите държави в него - и на първо място Франция и Германия - на практика създадоха един неоколониален модел в рамките на ЕС, при който за сметка на огромното си технологично и финансово придимство пред останалите държави от Съюза, те могат да използват новоприсъединилите се държави като пазари за пласирането на своята продукция и обект на операциите на собствените им финансови системи, които активно кредитират "новите европейци", вкарвайки цели държави в дълговото блато без реален шанс да се измъкнат някога от него.

Естествено, този модел не се харесва на правителствата и политическите елити на част от останалите членове на Съюза, въпреки цялата мощ на наднационалните институции и осъществяващата се през последните 50-60 години активна "селекция" на политическата класа в Европа, в резултат от която беше изкуствено създаден един тотално контролиран и ориентиран към "либералните общоевропейски ценности" политически елит.

Въпреки това, икономическата логика обективно тласкаше елитите на големите европейски държави към противопоставяне на брюкселските "еврократи". От тази гледна точка, разпадането на големите национални държави и интегрирането на обособилите се в резултат от това по-малки държавни образувания в състава на ЕС (където те, разбира се, вече ще разполагат и с много по-малки възможности при определяне политиката на Съюза) несъмнено е в интерес на наднационалната "европейска" бюрокрация. С това, между другото, са свързани и всички паневропейски проекти за "Европа на регионите", в които границите и националният суверенитет съзнателно отиват на заден план, като вместо това се предлага интегрирането на по-малките и, съответно, по-слаби политически субекти - "регионите".

На практика, всичко това целеше отслабването на националните държави, но в крайна сметка така практикуваното изкуствено обособяване се стовари като бумеранг върху самия европейски проект.

В момента едва ли си струва да се отнасяме сериозно към сценариите за пълното разпадане на Европейския съюз, което би могло да се случи под въздействие на съществуващите вътре в него центробежни тенденции. Икономическите гиганти от т.нар. "Стара Европа": нейният индустриален "локомотив" Германия, а също Франция и държавите от Бенелюкс, са достатъчно тясно свързани помежду си и, на практика, представляват едно цяло в икономическо отношение. Пълното разпадане на ЕС изглежда възможно само в резултат от някакъв мащабен геополитически катаклизъм. Какъвто навремето е била Втората световна война например. Което, поне в близко бъдеще, няма как да се случи.

Впрочем, сред причините да вярваме, че пълното разпадане на еврозоната действително е много малко вероятно е и липсата (поне засега) на други алтернативи и интеграционни проекти, способни да се конкурират с Европейския съюз.

Затова пък сценарият за формирането на едно по-монолитно ядро на ЕС, в резултат от чиято поява, периферията на Съюза (част от която е и България) моментално ще придобие по-нисш статут по отношение на вземането на решенията по такива жизненоважни въпроси на Съюза като търговията, имиграцията и общия бюджет, изглежда съвсем реален. Очевидно, след т.нар. Brexit, европейските елити и най-вече тези на Германия и Франция са взели решение за форсираната реализация на програмата за създаване на т.нар. "европейска супердържава".

Всички идеи за обединяването на европейските държави и ликвидирането на все още съществуващите белези на националния суверенитет са свързани с факта, че европейските елити са осъзнали, че победата в глобалната конкурентна борба е възможна само посредством създаването на достатъчно мощни икономически субекти. Тъкмо поради това сега се предлага да се формират и обединени служби за сигурност, митнически и данъчни органи, обща армия и, което е съвсем логично в рамките на тази схема, общи органи на управление. Нещо повече, в новата "супердържава" контролът в една толкова чувствителна сфера като миграцията се отнема от юрисдикцията на националните държави, също както и въпросът за границите и визовия режим. Тоест, при възникване на извънредни обстоятелства (нещо, което може да се очаква), държавите членки на ЕС вече няма да могат да възстановят контрола върху собствените си граници, както се случи в края на 2015 и началото на 2016 в разгара на мигрантската криза.

Това ще стане факт, на първо място, защото на практика вече няма да има никакви (вътрешни) граници, а на второ - защото отделните държави вече няма да разполагат със собствени и подчиняващи се само на техните национални правителства силови структури.

Що се отнася до варианта с оставането на Великобритания в състава на ЕС и запазването на формиралото се статукво, въпреки ясно изразената воля на мнозинството британци, на практика, той също няма как да бъде реализиран. Включително и по чисто вътрешнополитически причини, тъй като ако в Обединеното кралство съществуваше необходимата настройка, гласуването в полза на оставането на страната в ЕС можеше да бъде постигнато с помощта на същите манипулации, които бяха използвани навремето за да бъде предрешен референдумът за независимост на Шотландия. Както е известно, според местното законодателство на него можеха да гласуват всички, дошли лично в изборните секции, затова там беше фиксиран неочаквано голям наплив на избиратели от Англия.

Сега обаче, правителството на Камерън очевидно не се реши (или пък съзнателно не е искало) да използва подобни методи, което означава единствено наличието на сериозно противопоставяне на ЕС вътре в британския елит. Тоест, дори ако бъде намерена някаква формула за оставането на Великобритания в Съюза, чрез оспорването на резултатите от референдума, в по-отдалечена перспектива тя така или иначе ще напусне ЕС.

Всичко това означава, че в средносрочна перспектива, от една страна, можем да очакваме ръст на центробежните тенденции вътре в националните държави, което е пряко свързано с прокарваната от Брюксел политика за ерозия на потенциала на големите национални държави членки. От друга пък, е много малко вероятно континенталните европейски държави също да решат да напуснат обединена Европа, той като всички те са свързани с безбройни финансово-икономически и политически връзки с Париж и Берлин, които са ключовите "локомотиви" на проекта за формирането на "европейска супердържава".

Тоест, може да се твърди, че сегашният проект за Европейския съюз навлиза в период на много сериозна, включително (и дори най-вече) мирогледна криза, той като ресурсите и моделите на развитие на ЕС, заложени още в Договора от Мастрихт от 1992, вече са остарели на фона на новите предизвикателства и проблеми.

При всички случаи изглежда сигурно, че проектът за обединена Европа, чиито основи бяха заложени на вълната на нарастващата популярност на атлантоцентричните идеи от периода след края на Втората световна война, ще претърпи радикални трансформации и процесът на интеграция на останалото ядро на Европейския съюз ще има много по-мащабен характер, на фона на нарастващите социално-икономически, демографски и миграционни проблеми на неговата периферия.

* Национален консервативен форум

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене