Днес се навършват десет години от убийството на министър-председателя Андрей Луканов. Този текст бе написан пет години след този позорен разстрел. Нищо не се е променило.

/или как тръгнахме по Пътя на обречеността/

На 2 октомври 1996 пред дома си е убит Андрей Луканов. Едно убийство, което, колкото повече се отдалечава във времето, толкова повече като че ли създава усещане, че е извършено след мълчаливото съгласие на различни сили от спектъра на след десетоноемврийския политически елит, икономически групировки, влиятелни кръгове от чужди държави. Консенсусно убийство.

Всички в страната и в чужбина първоначално са потресени от дъното на душата си, но това е една смърт, която накара и мнозина да въздъхнат с облекчение.

Времето и събитията, последвали убийството доказаха, че Съгласните за отстраняването на Луканов са влезли в неговия последен може би капан. Бащата на българската перестройка отнесе със себе си много тайни, но най-вече тайните от изнесените зад граница пари.

Пет години след неговата смърт в България тече закъсняла, но и усилена приватизация на държавни предприятия, на всяка цена - пари отвън под формата на инвестиции по тази процедура НЕ ИДВАТ. Поне не така, както вероятно е било запланувано.

Този, който бе в състояние да върне капиталите на държавата или да пренасочи раздадените на доверени хора вътре в страната не е между живите. С Луканов си отиде като че ли и надеждата изнесеното да изпълни перестроечната си задача. Остава ни само валутният борд - да върти на празни обороти, докато производство, износ, стопанска дейност берат душа. Това е.

2 октомври 2001 година