Сергей Савиненко е измислено име на съществуващ гражданин на Русия. Той бе воювал две години в Афганистан, оживял бе от ужасите на военните действия по чудо. Дни преди нашата среща Сергей се бе завърнал от Чечения, където бе пътувал по лични дела. Годината бе 1995 - оттогава за Афганистан нищо не се е променило, само руските войски са сменени с други чужди военни формирования, сред които и български.

От разговора разбрах, че в Чечения Сергей бе срещнал свои другари от войната в Афганистан, момчета, които бяха превърнали воюването в своя професия. Савиненко сподели, че е имал възможност да разговаря с хора от различни етажи на властта. Тези разговори се бяха превърнали в основа и за изграждане на неговото лично обяснение за какво се води войната в тази малка държава.

- Получихте ли специална подготовка, преди да Ви изпратят в Афганистан?

- Най-добрата подготовка за войната е... самата война. Ето, имахме случай в нашия батальон - мой другар, служил вече цяла година в Афганистан, не беше наясно с употребата на гранати и стана така, че една от гранатите се взриви направо в ръцете му! Не си загуби ръката, но го откараха в болницав тежко състояние.
Сред нашите имаше спортсмени, но пак Ви казвам - най-добрата тренировка и опит дава самата война. В условията на война постоянно виждаш и участваш пряко във военните действия. Войната прониква в тебе, става част от теб. Нито за миг не изоставяш мисълта, че за да оживееш, като виждаш какво става около теб - се учиш, разбираш, прояснява ти се как самият ти да действаш, да воюваш. - Вашите другари искаха ли да воюват?

- Редки бяха случаите някой да не иска да се бие. Имаше момчета, които не искаха да се бият - те свършваха зле. Тях просто ги убиваха.

- Как ставаше това - след военен съд може би, официално или?

- Неофициално разбира се. Не всички случаи се разследваха чрез военните съдилища и прокуратурата. Имаше и "нещастни" случаи, по време на бой загива войник или няколко момчета, не защото участват, а като "нещастен" случай.

- Каква беше атмосферата сред момчетата в гарнизона?

- Малцина знаят и са наясно, че момчетата, които живееха в гарнизона не бяха приятели.
Обстановката бих могъл да окачествя като абсолютен бардак - офицерите бяха врагове на войниците, войниците пък бяха против по-нисшите служещи. Всички крадяха и пак всички продаваха. Всеки обменяше всичко за пари - кой за наркотици, кой за водка. В този смисъл и съответният боен батальон не беше трудно да се купи!

- Много се говореше и се пишеше за героите от Афганистан... - Да - практически всички получиха съответните ордени за Афганистан. Даже и за това, че са присъствали в тази страна. Ама че този човек е чел и водил единствено и само политзанятия, че не си е подал носа от батальона. Или пък, че няма нито едно реално участие в истинска битка - получаваше си ордена без проблем.

- Нещо, за което се мълчеше...

- Известен е случаят с Баграмския батальон - има даже песен за него. Ръководството в Кабул и полковото нещо са решавали. Момчетата от 108 пехотна дивизия тръгват, строени в редица за предислокация и по пътя са разстреляни, труповете им бяха един върху друг - страшно беше да се гледа. Загубите бяха тежки. В Афганистан нямаше ден без жертви.

Веднъж чух от наш старши офицер, полковник беше, за това как един офицер с двама или трима войници тръгват да преминат в Пакистан и да се предадат в плен. Есента на 1984 година - беше ноември. Тогава, по заповед на съветското командване, оперативният дежурен разпореди да се вдигне вертолет и да се разстрелят тези хора. Така - свои разстреляха свои. Или друг случай: разузнавач офицер изпрати наша част на място, където имало разположени също наши. Става дума за долината Паншер /в близост до границата на Афганистан с Пакистан - бел. Л. М./. Било е през нощта, нищо не се виждало: едните от нашите откриват ураганен огън по своите. Страшна работа! Чак когато обстрелваните съветски войници успяват да пуснат сигнални ракети, се разбира, че свои стрелят срещу свои!

- Какво остана у Вас като спомен от тази война?

- Споменът от всяка война е жестокостта, която човек проявява към човешко същество. Такъв спомен човек иска да изтрие, да забрави. Афганистанците се отнасяха твърде жестоко с пленниците си. Единици от нашите се измъкнаха от техен плен и като сравня - тези момчета, преди да попаднат в плен, са воювали. Но не преживяното по време на бойните действия ги съсипа психически, а времето и преживяното в афганистански плен. Имаше войници от нашите, които така и не се възстановиха след този плен и кошмара от видяното във военнопленническия лагер. Това, което ги бе потресло, бе тази азиатска жестокост, при която човешката болка и страдание са нищо. Трудно може да се забрави например набучена човешка глава, която се разнася от... хора!

- И след Афганистан?

- След Афганистан, ние оцелелите се почувствахме предадени от нашата държава и правителството на Съветския съюз. Нас ни забравиха в момента, в който стъпихме на руска земя. Много от нас се върнаха живи, но с променена психика от ужасите на войната, други бяха с отрязани ръце, крака, с рани по телата. Никой не обърна внимание и не помисли за това - как ще продължим ние, билите се в Афганистан, живота си в родината. Изоставиха ни, а подчертавам - много от нас се бяха алкохолизирали, вземаха наркотици. И така, с травми в душата и тялото, ние трябваше, според нашите първи партийни ръководители да затворим механично страницата "Афганистан" и да продължим, като че нищо не се е случило!

Днес /става дума за 1995 година, когато се води този разговор - бел. Л. М./афганците* са по на 35-40 години, мъже в разцвета на своя живот и сили. И всеки един от нас знае и е наясно, че правителството ни и съветското партийно ръководство ни използваха и... излъгаха. Тези хора и аз самият си знаем прекрасно цената, както и цената на човешкия живот, след като сме минали през такова изпитание като войната в Афганистан. Ето защо ние си потърсихме свой начин за оцеляване - без каквито и да било илюзии. Много от момчетата не се справиха и като че ли ги прекърши отношението на правителство и държава. Истината е, че ние воювалите в Афганистан, днес, в това време, не се чувстваме задължени към правителство и държава -партията не е това, което беше...

- Как ви приеха хората в родината след войната?

- Формално ни приемаха и веднага ни забравяха, загърбвайки ни. Декларативни лъжи и нищо друго. Предупредени бяхме, че не трябва да си отваряме устата и да разказваме какво и как е било в Афганистан, за да нямаме неприятности. И трябва да Ви кажа, че нямаше нужда да ни убеждават да мълчим.

- Знаеше ли командването Ви за това, че сред руските войници се шири наркомания, че се употребяват опиати?

- Трева се пушеше съвсем явно от нашите - в бронемашините, в казармите, където им паднеше. Никой не се криеше, че се купуват от афганистанците наркотици. Наркотици имаше много и се употребяваха без проблем в тази обстановка. И старото, и следващото командване, което дойде на смяна се правеха, че не виждат какво става, или направо си затваряха очите. А за да се употребяват наркотици, на всекиго е ясно, че си имаше организирана доставка в батальона.

- Как Ви изпратиха в Афганистан, какъв беше мотивът на вашето присъствие там, в чуждата държава?

- Пълнеха ни главите с лозунги от рода на "Вие стоите на страж на южната граница на родината". Поставена бе и някаква марионетка на Москва начело на Афганистан, който и понятие си нямаше какво точно трябва да прави. Бабрак Кармал** се казваше. Каквото му пълнеха главата от Москва - това и правеше.

- Какво оставихте в Афганистан?

- Нашата война разложи тази страна -хората след нас продължиха да воюват и помежду си. Правят само това, не съм чул да живеят мирно, произвеждайки, или занимавайки се с нещо друго. - Какви загуби имахте в тази война?

- Загубите бяха главно от средите на разузнавачите и пехотата. Имаше един десант, който проведоха нашите - участваха към 80 души десантчици. Вечерта не се върнаха, а полковник М. Д. ми каза: "Знаеш ли колко живи са останали от десанта от нашите? Към 20 души. И сега се чудим как да ги измъкнем от душманите, идея нямам как да ги спасим!" Афганистанците умееха да ни подхвърлят дезинформация, която при военни действия се плащаше с човешки живот. Реално погледнато - на афганистанците им беше все едно социализъм ли ще имат или капитализъм. Те са войнствен народ. Имаше случаи на братоубийствени битки - на афганистанци с афганистанци. В същото време несъвършенството във военното ни командване и лошата дисциплина стопяваха нашите редици.

- Какво стана с десантчиците?

- Никой не ги измъкна. Разбрахме, че са се били няколко дни - после нищо не се чу за тях. - Плащаха ли ви?

- Плащаха на войник от 7 до 9 рубли месечно. Висшите чинове с годишна заплата можеха да си купят портативен "Панасоник". Оттук и кражбите, препродаването на оръжие, боеприпаси, които се ширеха в поделенията. Електростанции, гуми, части от оръжие и танкове. Никой не чакаше единствено на заплатата - разбирате защо. - Лесно ли е да се убива човек?

- Нямаше избор. Ако не стреляш, в следващата секунда си мъртъв! Това е логиката на войната. Имаше и страхливци, и подлеци, и крадци, и какви ли не. Наши момчета, които се държаха така в условията на афганистанската война. Това беше едно голямо изпитание за всички нас, войниците, които воювахме там. Пишехме красиви писма, нищо истинско никой не посмя да напише - не трябваше да тревожим близките и родителите. Не трябваше и да се казва истината. Как се крадеше - ще ви разкажа един случай. Наши момчета бяха оставили един бетеер и след половин час в него липсваше вече картечницата!

- И всъщност кой срещу кого воюваше?

- Имаше и религиозен момент в афганистанската война***. Те с исляма си воюваха срещу нас, православните. Но в нашите редици имаше също мюсюлмани като вяра. Всъщност воюваха комсомолци срещу бандити. Случи се така, че някои от нашите приеха исляма и през Пакистан избягаха в Америка. Не бяха редки случаите, когато наши, попаднали в плен, за пари се обръщаха срещу своите да убиват. За пари. Наш сержант десантчик се озова началник-щаб при душманите - този случай е известен сред афганците.

Трудно е да се опише психическото състояние на нас, руските войници в Афганистан. Ние воювахме и се стремяхме да забравим преживяното, връщайки се в родината. А дали това е възможно - преценете сама.

---

* Афганци - руски войници, воювали в Афганистан.

** Бабрак Кармал - поставен от Москва, появява се на политическата сцена в Афганистан, когато през 1977 година се обединяват три политически фракции, водени от Кармал, Нур Мухамед Тараки и Хафизула Амин. На следващата година е свален принц Дауд с преврат. Амин, бивш учител по математика, най-жестокият от тримата, нарежда да се застрелят 30 члена от семейството на бившия принц Дауд, след това са убити членове на неговото правителство, а най-накрая и самият Дауд.
Дауд през 1953 г. установява конституционна монархия, съветското правителство го подкрепя и двадесет години по-късно, принцът изгонва краля и се обявява за президент.

*** Насилието след завземането на властта от тримата се разраства, през 1979 г. американският посланик е убит, на 12 август 1979 г. 30 руски съветници са одрани живи близо до мюсюлманското свещено място Кандахар. На Тараки е заповядано от Москва да отстрани Амин, но преди това е застрелян самият Тараки. Москва праща телеграма, на 17 септември 1979 г., в която поздравява Амин за справянето с "контрареволюционния заговор". На следващата седмица в страната влизат три съветски батальона, а на 17 декември и въздушни десантници. Тайно от Амин те возят Кармал, като започва широкомащабно нахлуване в Афганистан. Два дни по-късно Амин е убит заедно с жена си и седемте си деца, племенника си и няколко десетки от личния му персонал. Отговорният за преврата съветски генерал В. П. се самоубива, а Кармал съставя ново правителство, вече като откровена съветска марионетка.
Първоначалната численост на съветските войски от 80 000 нараства на 120 000, като тази цифра се увеличава с времето и заради големите загуби - 16 000 убити и 30 000 ранени руснаци. Последният държавен ръководител на Афганистан, когото Съюза поставя е Наджибула, диктатор-президент.