Нямат край изненадите от политици по казуса "Либия"

Политиците на България не са сторили най-важното: да защитят медицинските сестри като се позоват на Конвенцията по изтезанията и други форми на жестоко насилие на ООН



Нито лентички, нито песнички, нито протести в България и по света ще помогнат да не бъдат разстреляни петте ни сънароднички, които се намират в затвора в Джудейда с две смъртни присъди. Надежда, възможност да се излезе от този кръг на Ада за българките е имало, но Соломон Паси, царският министър на външните работи е сторил каквото могъл, за да не се помогне на сестрите. Това стана ясно, когато депутатът от Новото време, Мирослав Севлиевски попита Паси сезирало ли е Министерството на външните работи всички международни институции за изтезанията на българските медици в либийските затвори. Според лидера на Новото време министърът е трябвало да уведоми Комитета на ООН срещу изтезанията, че присъдата срещу медицинските ни сестри е постановена заради самопризнания, изтръгнати с мъчения.

Какво има в предвид Севлиевски?

През 1984 г. Генералната асамблея на ООН приема Конвенция срещу изтезания и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и наказания. И България, и Либия са страни по тази Конвенцията и са я ратифицирали. Сред използваните изтезания срещу петте българки има електрошок, бичуване с кабели, насъскване на кучета, заслепяване, връзване на голите тела в унизителни пози и систематичен побой. Предостатъчен повод да се обърне България към Комитета на ООН срещу изтезанията. Още повече, че едно търсене на съдействие от този Комитет дава големи възможности на страната ни да защити българките. За какво иде реч?

България, като държава ратифицирала въпросната Конвенция е трябвало да поиска разследване на всички доказателства от Комитета на ООН срещу изтезанията, а Либия, също като държава ратифицирала Конвенцията се задължавала да ги предостави. В случай, че Либия не предостави всички доказателства, Комисията по изтезанията е имала право да се обърне към Съвета за сигурност! Т. е. Комитетът по изтезанията е могъл да задължи Либия, но за целта е било необходимо искане от българска страна. Политиката на България винаги е била в подкрепа на медицинските сестри - заяви миналата седмица бившият министър на правосъдието Антон Станков в интервю за Агенця "Фокус", с което свое твърдение произнесе една неистина. Оказва се, че през декември 2004 г. бившият главен прокурор Никола Филчев иска България чрез Външно министерство да сезира Комитета на ООН срещу изтезанията във връзка с мъченията на българските медици в Либия. Тогава бившият обвинител номер едно изпраща писмо до външния министър Соломон Паси, в което настоява в съответствие с чл. 20 от Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, да се сезира Комитета срещу изтезанията при мисията на ООН в Женева за започване на процедура по разследване на случая.

Според Конвенцията на ООН, Комитетът срещу изтезанията при мисията на ООН в Женева е компетентен, когато получи достоверна информация, която съдържа обосновани данни за системно прилагане на изтезания на територията на друга държава - страна по Конвенцията, да започне проучване на тази информация. След това Комитетът възлага поверително разследване по случая и накрая излиза с доклад. Ако се установи, че дадени самопризнания са изтръгнати чрез изтезание, те не могат да се използват като доказателства в съдебния процес. Съгласно тази Конвенция, министърът на външните работи е компетентният орган, който може да сезира Комитета срещу изтезанията. Според личната преценка на Паси обаче Комитетът против изтезанията към ООН не можел да се занимава с изтезанията на петте български медицински сестри в Либия, тъй като разследвал само масови изтезания. И с това свое виждане радетелят на НАТО слага навремето точка на искането на главния прокурор. Явно за тогавашните български власти жестокостите и униженията, на които бяха подложени медсестрите и д-р Зравко Георгиев, не попадат в графата "масови изтезания".

Всъщност такова изискване за "масови изтезания" го няма в Конвенцията, а единствено във вижданията на Паси.

Големият юрист Петър Стоянов, който беше президент по време на задържането на българките също би следвало да знае за тази Конвенция и прилагането й от Комитета на ООН, но през целия си мандат той с нищо не даде знак, че е запознат или че е готов да се помогне на медицинските ни сестри във връзка с тази Конвенция. Още повече, че характерно за Конвенцията е задължението за екстериториално преследване, което важи за всяка страна ратифицирала документа.

Възможно е Иван Костов и Надежда Михайлова да не са били наясно с въпросната Конвенция, но би следвало президентът и други юристи от сините да бяха чували за нея и прилагането й.

Тези дни пред Би Ти Ви адвокат Владимир Шейтанов заяви, че е имало негласна политическа договорка българските власти да не търсят справедливост в международна съдебна институция. Това означава, че е имало и политическо решение у нас да не се повдига обвинение срещу либийските следователи. Кой обаче е взел това срамно и позорно решение, трябва да стане известно. "За да не навредят на медиците" по време на монархическия мандат, българските институции дълго време бездействаха, не смееха да активизират международното обществено мнение и не повдигаха въпроса пред световните организации. Тихата дипломация се оказа слабо оръжие срещу терористичния режим на Муамар Кадафи. Неговата сила беше подценена и неразбрана от правителствата на Костов и Сакскобургготски и от техните външни министри.

Да съществува Конвенция за изтезанията и Комитет по тази Конвенция на ООН, България да е ратифицирала въпросната Конвенция и да не се обърне към Комитета за съдействие - това е повече от престъпление, което е било извършено посред бял ден от правителствата на Иван Костов и Симеон, както чрез незнанието и некомпетентността на Надежда Михайлова, така и чрез волните интерпретации на Соломон Паси. Заради проявена престъпна небрежност се оказа, че България никога не е искала разследване по този механизъм, въпреки че Никола Филчев обръща внимание на Паси за възможностите, които дава Конвенцията.

Комисията на ООН срещу изтезанията следи дали се прилагат разпоредбите на Международната конвенция на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказание от 1984 г. подписана от 141 държави. Но едно е Комисията да следи, а далеч по-различно е: български външен министър да си съчини версия, за да не се обърне към тази Комисия след като страдат негови пет граждани.

Според всеки, който е наясно с международното право, министърът на външните работи е трябвало да уведоми Комитета на ООН срещу изтезанията, че присъдата срещу медицинските ни сестри е постановена заради самопризнания, изтръгнати с мъчения. Нещо, което Паси не прави, поради виждането си, че изтезанията на сестрите ни не са масови?!?

"Много бих се радвала да има възможност, която сме пропуснали или международно-правни инструменти, които не сме използвали. - Така бодро коментира зам.-министърът на вътшните работи Гергана Грънчарова в края на 2004 г. искането на Филчев до Паси. Тя уточни тогава, че Комитетът по изтезанията и ООН са били информирани многократно за мъченията срещу нашите сънародници. "Въпреки това ще продължим да информираме редовно всички международни институции, включително и Комитета по изтезанията по случая с българските медици в Либия, заяви Грънчарова. Това неясно изявление на Грънчарова, която вероятно е филолог с добри познания на чужд език, но не и юрист показва, че и тя взема българите за идиоти.

Поставянето на въпроса за изтезанията на сънародничките ни в Джамахирията пред Комитета на ООН означава поставянето му пред световната общественост. Това обясни специалистът по международно право проф. Емил Константинов в интервю за БНР. - Константинов посочи три пътя, по които е могло да се търси отговорност от държавата, нарушила конвенцията. Единият път е конфиденциално разследване, но то става само със сътрудничеството на разследваната държава. Другата възможност е да се използва държавна или индивидуална жалба, с която да се поиска разследване от България или друга държава. С огромно закъснение България повдигна обвинение срещу мъчителите на медицинските сестри по член 143 за принуда. Подробност е, че по Конвенцията за изтезанията и мъченията все още няма престъпен състав, вкаран в Наказателното българско законодателство. Ето защо обвинението към мъчителите, което повдигнаха хората на Борис Велчев е за принуда, като наказанието е присъда само 6 години лишаване от свобода.

И така: д-р Здравко Георгиев заяви, че най-страшното в целия процес било смачкването на човешкото достойнство. България и Либия са ратифицирали Конвенцита на ООН за изтезанията и мъченията, но защо тази Конвенция не е използвана като механизъм срещу мъчителите на медицинските сестри все още не е ясно. Едно обръщение към Комитета по изтезанията щеше да уведоми много по-рано международната общественост, но тази възможност е била пропусната. Едни от политиците ни говорят през 2004 г., че са се обръщали нееднократно към Комитета, но тогава от Женева отговорили, че случаят с медицинските сестри е извън техните компетенции? Как са се обърнали към Комитета, представили ли са достатъчно доказателства от либийска страна - тези подробности тепърва ще излизат на светло. Има и друго: твърди се, че Джамахирията не била признала компетенциите на комитета по чл. 21 и чл. 22 от Конвенцията против изтезанията да получава, разглежда и взима решения по съобщенията за изтезания от страна на либийските власти. Дали това е така, кой и дали достатъчно компетентно е потърсил Комисията по изтезанията на ООН - това са факти, които трябва да бъдат изяснени, още повече, че делото срещу сестрите е на финала. Очакването за две инстанции: Върховен съд и Висш съдебен съвет се оказаха блъф - остана само Върховният съд да се произнесе като последна инстанция.

Политическо ли ще е решението за изход от казуса или съдебно - тези разсъждения на родните политици вече не вършат работа и не са необходими на никого. Великобритания даде да се разбере, че замяна на атентатора за Локърби с медицинските сестри е невъзможна и няма да се обсъжда. 500 милиона от Европа и света са съпричастни към съдбата на българките, но това едва ли ще впечатли Кадафи.

Обсъждането на казуса от Петър Стоянов при посещението му в Брюксел е донесло дивиденти по-скоро на самия него в пътя му към евродепутатството, отколкото да помогне на сестрите в затвора Джудейда. Наскоро в предаването "Пропаганда" Стоянов отказа да говори и се обсъжда с роднините на медиците ни изхода от процеса, тъй като бил прекалено зает с бъдещите листи за евродепутати! Това "извинение" логично допълни картината за неговото поведение по казуса и използването на Комитета по изтезанията на ООН.

Остава ни едно-единствено нещо: да чакаме. Със свити сърца и без илюзии.

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене