Продължение от 10 юни

10 юни 2007

Визитата на американския президент Джордж Буш се провежда в годината, когато се задава краят на престоят във властта на Тони Блеър и самият Буш.

Блеър ще се оттегли предсрочно и в коментар за управлението на му, Анна Томфорд от ДПА написа, че за десетте години начело на британската политика, той ще остави отпечатъка си върху епоха, която така или иначе ще остане свързана с името му. В същото време "блеъризъм" ще е мръсна дума за онези, които смятат, че реформите на новите лейбъристи не са оправдали очакванията и че агресивната външна политика е накърнила репутацията на Великобритания в чужбина, отбеляза Томфорд.

Блеър спечели три поредни изборни победи - рекорд в историята на Лейбъристката партия, но не успя да осъществи амбицията си - да надмине по продължителност управлението на Маргарет Тачър от 11 години и половина.

Участието на Великобритания във военните кампании в Косово, Сиера Леоне и Афганистан бе оценено като успешно, но именно реакцията на Блеър на нападенията от 11 септември в САЩ и последвалата инвазия в Ирак придобиха решаващо значение за британската външна политика. "Решението след 11 септември да се нападне Ирак беше ужасна грешка и политическите последици от настоящото поражение ще се усещат още дълги години", отбеляза в своя оценка за управлението на Блеър на Кралския институт за международни отношения, известен като "Чатъм Хаус". "Основният препъни камък на външната политика на Блеър беше неговата неспособност да влияе съществено на администрацията на Буш, въпреки жертвата - военна, политическа и финансова - която Обединеното кралство направи", се посочва в Доклада на Кралския институт, като обобщеното мнение е, че "Ирак е може би определящият момент от управлението на Тони Блеър". Социологическо проучване публикувано във вестник "Обзървър" показа, че 58 на сто от британците определят войната в Ирак като "най-големият провал" на Блеър, а две трети смятат, че той "само е следвал Америка", което също не звучи радостно за британците.

Великобритания не е единствената държава, която остави впечатление, че следва послушно Америка. С нея е и нашата държава, която се отнесе изключително безкритично както към доводите да се включим във военния конфликт в Ирак, така и в лекотата, с която се съгласихме да дадем територията си за разполагане на три американски военни бази. Ето защо фойерверките, които се впусна да изстрелва бившата преводачка на Тодор Живков и днешна посланичка на България в САЩ, часове преди кацането на Буш в София не вършат работа за сериозните анализатори. "Не е лесно една държава да попадне в маршрута на американския президент" - почти задавена от възторг възкликна Поптодорова. - Всъщност България попадна в този маршрут поради стратегическото положение, което заема на Балканите и освен това държавата ни попадна в маршрута на един отиващ си от политиката президент на САЩ, което не е кой знае какво постижение.

"България попада и като страна-членка на НАТО и като държава в Югоизточна Европа в схемите за сигурност, които се обсъждат" - подчерта в интервюто си за Агенция "Фокус" посланичката Поптодорова. - Имаме веднъж - европейска сигурност, имаме НАТО като факт за военнополитическа сигурност, а има и Черноморска сигурност. Във всички тези три елемента на сигурността България е очевиден участник. Това без съмнение означава, че България трябва да бъде държава, с която да се водят разговори по тези въпроси."

Поптодорова подбра елементи от променилото се по отношение на сигурността положение на държавата ни доста удобно, за да развие тезата си. Всъщност трите елемента на сигурността, за които говори Поптодорова не са нещо току що случило се за България и в този контекст Буш е могъл да дойде и по-рано, а не на изпроводяк от мандата си в Белия дом.

Освен това, предвид негативите, които пое държавата ни от приятелството с Щатите и политиката, която води Буш можеше да дойде много по-рано, нещо, което той не направи. Така той показа, че страната ни е единствено послушник и изпълнител във външнополитическите авантюри на Буш, а не равностоен партньор. Но с подобна посланичка и политици - толкова.

Навикът на българските политици да се лъже

се превърна в характерна черта от техния манталитет. Докато в САЩ и Великробритания поводът за войната срещу Ирак бе огласен, като обоснован върху лъжа, у нас - в парламента се прие, че: "Република България ще продължи външната си политика в изпълнение на своите международни ангажименти, произтичащи от решенията на ООН за възстановяване, стабилизиране и демократизиране на Ирак. Българският народ ще посрещне единен изпитанията в защита на общочовешките ценности от тероризма във всичките му прояви. "

По-голяма лъжа в Народното събрание не е звучала в цялата му история - войната в Ирак нямаше одобрението нито на ООН, нито на НАТО, за да се приема подобен текст от народните представители. Всеки що годе интелигентен човек е наясно, че в Ирак не бяха открити оръжия за масово поразяване.

Британският парламент направи дори комисия, която установи, че MI 6 е дало погрешна информация и е подвело английското правителство за участие във войната в Ирак. В САЩ, шефът на ЦРУ Джордж Тенет бе пожертван по същата причина - невярна информация за наличие на оръжия за масово поразяване в Ирак. Само в България политиците си позволиха лукса да лъжат собствения си народ и да не дават да се пише и осведомява редовия гражданин за това, че депутати приеха позорно участие в една чужда война.

Петима български народни представители: Андрей Пантев, Огнян Сапарев, Александър Паунов, Любен Петров и Стела Банкова, застанаха срещу българското участие в окупацията на Ирак и настояха за незабавно изтегляне от Ирак на българската част. Имената на тези български народни представители трябва да бъдат запомнени, тъй като те единствени се държаха достойно и гласуваха по съвест и в интерес на народа си, както е записано в Конституцията.

Френският президент Ширак също застана на коренно различна позиция с Буш и показа, че американският натиск в една държава като Франция няма как да мине. "Президентът може би е доволен да остави нашите войски в една безконечна гражданска война, но ние не сме, както и повечето американци", заяви лидерът на демократите в Сената Джон Рийд. Американският президент Джордж Буш наложи вето на приетия от Конгреса на САЩ законопроект, обвързващ финансирането на войната в Ирак с начало на изтеглянето на американските войски оттам, съобщиха от Белия дом.

"Ако президентът смята, че с налагането на вето върху този законопроект, ще ни спре да работим за промяна по отношение на войната в Ирак, той греши", каза демократът Рийд минути, след като Буш упражни правото си на вето.

"Великобритания не е в състояние физически да се бие и в Ирак, и в Афганистан. От кой от двата конфликта да се оттегли? Правителството и военното командване решиха, че трябва да се напусне Ирак. Това заяви за "Сънди телеграф" високопоставен военен, пожелал анонимност. Американският президент Джордж спечели убедително още един мандат, заради "смяната на режима в Багдад" и залавянето на Саддам Хюсейн. Така войната срещу тероризма се оказа ефикасна само от гледна точка на повторния мандат на Джордж Буш-младши. Затова пък си отиде министърът на отбраната, Доналд Ръмсфелд, отиде си държавният секретар Колин Поуъл - само политиката на Буш в Ирак не се промени.

Буш не бе посрещан в много държави така, както би му се искало. Даже влизането му в Белия дом след "спечелените" от него избори не протече така както той очакваше и почетната му разходка бе отменена.

По време на посещението на Буш в Индия трима души загинаха и най-малко 20 бяха ранени в сблъсъците, избухнали между мюсюлмани и индуисти при протестите срещу президента на САЩ Джордж Буш в Лъкнау, главен град на северната индийска провинция Утар-Прадеш, предадоха световните агенции.
Когато американският президент Джордж Буш пристигна преди три години в Италия на двудневно посещение по повод 60 годишнината от края на Втората световна война, Рим го посрещна с протести.

Миналата година, през ноември, стотици демонстранти се събраха в град Богор, Индонезия, на протест срещу президента на САЩ Джордж Буш, който предстоеше да се срещне в града с индонезийския си колега Сусило Бамбанг Юдхойоно, предаде Асошиейтед прес. Тогава, заради протестното шествие бе спряно уличното движение в Богор. Демонстрантите изгориха знамето на САЩ, скандираха срещу американския държавен глава и изгориха негови портрети. Стотици полицаи успяха да спрат тълпата пред главната порта на президентския дворец в града. Когато американският президент Джордж Буш започна обиколката си в Латинска Америка, при посещение в най-големия град в Бразилия Сао Пауло, масовата демонстрация с участие на 10 000 души срещу американската политика в града прерасна в сблъсъци с полицията, при която бяха ранени поне 20 човека.
Демонстрацията беше против войната в Ирак и сключването на споразумение между САЩ и Бразилия за разширена търговия с етанол.

Не всичко е било гладко и в отношенията между Европа и САЩ. Днес европейците редовно обвиняват Съединените щати в един прекалено прост подход към външната политика, който ограничава всичко до военните аспекти на войната с тероризма. Американците пък отговарят с обида на европейското нежелание да подкрепят САЩ в усилията им да се справят с враждебни държави като Ирак. Американските и европейските различия по въпросите на политиката и глобалната стратегия и управление определено не са нещо ново. Сериозни наблюдатели изказаха мнение, че фундаменталната и структурна база за трансатлантическия съюз е подкопана. Франсис Фукуяма, който преди 13 години обяви триумфа на общите евро-американски ценности и институции заедно с "края на историята", започна да говори за "дълбоки различия" в рамките на евро-атлантическата общност и констатира, че настоящият американо - европейски разрив не е "просто временен проблем". Джефри Гедмин, директор на Института Аспен в Берлин - един от бастионите на "атлантизма" - дефинира състоянието на отношенията Европа-Щатите като европейската "патология", щом се повдигне въпросът за използването на сила. Гедмин поясни, че американският и европейският възглед върху сигурността се различават толкова, че "старият Алианс не обещава много на американското глобално стратегическо мислене."

Анализаторът Робърт Каган, излезе със своя статия, която се появи през лятото на 2002 в Policy Review. В нея присъства неговата теза, в която се казва: "Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят."

Каган доказа, че несъответствието на силата между САЩ и Европа е станало толкова голямо, че когато стане време "да се поставят национални приоритети, да се определят заплахи, да се дефинират предизвикателства, да се оформя и осъществява външна и защитна политика, САЩ и Европа неминуемо ще поемат различни пътища." Твърдението на Каган: "че може да дойде ден, когато американците няма да ги е грижа какво мисли Европейския съюз, както не ги е грижа какво мисли Групата на Южно-азиатските държави", определено грабна европейското внимание. Статията бе препечатана изцяло или със съкращения в Le Monde, Die Zeit, International Herald Tribune и Commentaire и дори бе раздадена на чиновниците в ЕС, отговарящи за външната политика. Впечатлението, което направи Каган с тази своя публикация и тезите си в нея удари най-вече по европейската струна, че Съединените щати няма да гледат дълго на Европа като на ценен съюзник. Съществуват достатъчно много причини американското и европейското отношение към силата, суверенитета и сигурността да се различават, както и много причини тези разлики да изглеждат особено остри днес. "Силовото несъответствие", идентифицирано от Каган, е определено фактор. От една страна имаме държава с технологичните, военните и дипломатическите възможности на Съединените щати, комбинирани с ниското усещане за уязвимост /поне до 11 септември - бел. Л. М./, манталитетът на американските политици да се поемат рискове за сметка на далечни други държави, а от друга - относителната липса на военна сила на Стария континент. Причина за това несъответствие трябва да се търси в историческите корени на Европа и Щатите, откъдето една цивилизационна ревност от реална липса на многовековна история определя поведението на американската държавна администрация.

Съединените щати все още се нуждаят от своите европейски съюзници, не заради тяхната военна помощ, въпреки че и това може да се случи след няколко години, ако Вашингтон продължи да поддържа големия си фискален дефицит и да следва своите международни ангажименти из целия свят. По-скоро мощна Америка ще има нужда от европейската политическа подкрепа, от военните бази, от европейското сътрудничество в международните организации, от умиротворителни войски и полиция, от пари, дипломатическа помощ и всички останали изяви на добра воля. Тези фактори са необходими на САЩ заради "войната с тероризма", която те афишират, че водят.

В миналото Съединените щати доминираха в работите на Европа, защото европейците искаха това отчете историкът Гейр Лунестад, докато днес САЩ искат да върнат към себе си този на желан и нужен за 21 век съюзник, което е и една от целите на настоящето посещение на президента Буш. Въпросът, който българските политици следва да си зададат, като отчетат всички плюсове и минуси от досегашните българо-американски отношения е: дали Буш ни е приятел? Другият немаловажен въпрос е: може ли България да се държи като суверенна държава в двустранните отношения с Щатите?

Надявам се, че в близко време ще получим своите отговори.